Злополучните авантюристи които загинаха миналия месец, опитвайки се да посетят останките на "Титаник", платиха изключителна цена за привилегията: по 250 000 долара всеки. Това едва ли е изненадващо, като се има предвид колко много хора гледат на историята за обречения кораб с интензивно, макар и болно увлечение. Една печеливша индустрия сега се грижи за тази мания, като търговските музеи са най-новото предложение за онези, които се нуждаят да се докоснат до драмата с "Титаник".

Въпреки че е изкушаващо да обвиняваме Джеймс Камерън за това състояние на нещата, това не е съвсем правилно. Нашата мания за трагедията с "Титаник", заедно с монетизирането ѝ, има много по-дълбоки корени. Дори докато труповете на загиналите в трагедията чакаха погребение през април 1912 г., безброй предприемачи се възползваха от възможността да направят състояние от нещастието на другите.

Първи на опашката бяха компаниите, които правеха и разпространяваха кинохроники за прожектиране в киносалони. Няколко дни след потъването, късометражни филми, които твърдят, че показват големия кораб преди съдбовното му пътуване, започнаха да се излъчват в пълни киносалони и театри от двете страни на Атлантическия океан. Единственият проблем? Почти нямаше кадри от кораба.

Без значение! Някои от компаниите за кинохроника се сдобиха с кадри от близнака на "Титаник" - "Олимпик" в Ню Йорк. Те издраскаха имената на други кораби в кадрите, както и всякакви други улики, които биха могли да издадат истинската самоличност на кораба. Те също така пренасочиха кадри на капитан Едуард Смит от "Титаник", заснет на различен кораб, като го представиха така, сякаш той управлява Титаник.

Тази съмнителна смесица от факти и измислици, обикновено придружена от мелодраматична музика и песни от публиката, се оказа доста доходоносна за тези компании. Warner’s Features, която пусна на пазара един от тези подвеждащи филми, твърди, че е продала 100 копия за 48 часа.

Не всички обаче дадоха блестящи отзиви. Някои тълпи протестираха, когато откриха, че – противно на фалшивите рекламни твърдения – лентите всъщност не съдържат кадри от потъването.

Действителната филмова индустрия отведе нещата дори по-далеч. По-малко от месец след потъването на кораба, „Спасени от Титаник“ излезе по кината. В него участва Дороти Гибсън, американска звезда от нямото кино, която случайно е участвала в съдбовното пътуване на "Титаник". Филмът, изграден около поредица от ретроспекции, показва как Гибсън възпроизвежда преживяването си, докато носи същата рокля, която е носила в онази съдбовна вечер.

Филмът на Гибсън се оказа огромен хит, засенчвайки друг комерсиален успех, свързан с "Титаник", пуснат на германския пазар: Nacht und Eis ("Нощ и лед"). И двата филма превъзхождаха там, където кинохрониката не можеше, използвайки модели, които изобразяват действителното потъване. Германците стигнаха толкова далеч, че показаха капитан Смит да се дави. Публиката го хареса.

Но големият екран беше само едно от многото места, които привличаха хора, нетърпеливи да превърнат катастрофата в пари. До началото на 20-ти век издателите бяха усъвършенствали изкуството да издават „незабавни книги“, които претендират да увековечат и документират трагедии. Когато "Титаник" потъна, те не се поколебаха.

Първата незабавна книга излезе в рамките на месец след потъването, последвана от няколко други. Те обикновено твърдяха, че имат някакъв официален печат - „единствената авторитетна книга“, твърди една. Отпечатани на евтина хартия и подплатени с пасажи, взети от вестници, тези книги достигнаха до пазара чрез армии от търговци, които ходеха от врата на врата и събираха предварителни поръчки за творбите, които обикновено се продаваха за долар всяка, или около 30 долара в днешни пари.

Музикалната индустрия също се намеси. По това време по-голямата част от парите бяха за издаване на ноти, а не за плочи. И докато някои от композициите бяха написани с идеята да съберат пари за семействата на жертвите, сред тях имаше много, чиято цел бе само печалба. Предложенията бяха различни по качество. Някои имаха плачливи текстове: „My Sweetheart Went Down With the Ship“ беше типично за жанра.

Докато Първата световна война сложи временен край на привързаността към всичко свързано с "Титаник", това не беше краят на историята. Както отбелязва един историк на този феномен на поп културата, „интересът към бедствието беше спящ, а не изчезнал“, възраждайки се през 1929 г. с разбиващия театрален хит: The Berg. Това се превърна в основата на друг филм, The Atlantic, който беше описван като „мълния от драма, невъзможна за описание“.

В по-голямата си част критиците на комерсиализацията идваха от британските и американските корабни компании. Тези магнати се страхуваха, че всички филми, пиеси и радио драми за "Титаник" могат да възпрат хората от пътуване с кораб. Например, когато Би Би Си предложи да се направи изключително реалистична радиопиеса за "Титаник" през 30-те години на миналия век, пълна със звукови ефекти, членовете на пресата, симпатизиращи на лайнерите, предупредиха, че слушателите ще преживеят „една нощ на ужас, която със своя реализъм е вероятно да надмине всичко правено преди".

Следвоенната епоха преживя подновен търговски интерес към трагедията. Бестселърът на Уолтър Лорд от 1955 г., „Нощ за спомен“, се превърна във филм, получил одобрение от критиката. Други се оказаха по-малко успешни. През 1980 г. Raise the Titanic, базиран на едноименната книга на Клайв Къслър, се оказа впечатляващ провал. Необходими бяха 40 милиона долара, за да се направи, и донесе само 7 милиона долара приходи. След като се срина в боксофиса, продуцентът Лю Грейд се пошегува: „Щеше да бъде по-евтино да понижим нивото на Атлантическия океан.“

Мнозина предричаха, че "Титаник" на Джеймс Камерън ще претърпи същата съдба. Не стана точно така, като филмът в крайна сметка спечели повече от всеки друг филм, създаден дотогава. Но ако Камерън направи най-много пари от "Титаник" от всеки друг в историята, той в никакъв случай не беше първият.

И ако се съди по съдбата на "Титан", той няма да е последният. Каквито и да са причините за привлекателността на обречения кораб през вековете, едно нещо изглежда сигурно: той винаги е бил - и ще остане такъв в обозримо бъдеще - източник на печалба, освен всичко друго.

Стивън Мим е колумнист на Bloomberg и професор по история от Университета в Джорджия. Анаризът му е публикуван на сайта Bloomberg TV Bulgaria

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase