Преди 20 години в Беларус се състояха последните избори, признати от международните наблюдатели за свободни и честни. Победителят в тях и досега управлява страната, а на Запад му лепнаха етикета "последния диктатор на Европа", пише Павел Феденко от руската редакция на Би Би Си.

Александър Лукашенко удържа властта чрез потискане на политическата опозиция и запазване на наследените от съветските времена социални гаранции за по-голямата част от населението. Още през 90-те години той декларира стремежа си за интеграция с Русия, хулеше Запада и се отнасяше с ядно пренебрежение към обвиненията в авторитаризъм и нарушаване на човешките права.

Впрочем, през последните месеци, и то далеч не за първи път, беларуският президент се оказа в една лодка със Запада. Той не призна анексирането на Крим от Русия и намери общ език с правителството, дошло на власт в Киев след събитията на Майдана. Не го смути безапелационността на руските медии, които говореха за "бандеровци" и "хунта".

Експерти смятат, че сега Западът е заинтересуван от максимално самостоятелна беларуска външна политика, защото тя ще повлияе и на руската външна политика.

Фазите на противостоянието

За 20 години стана възможно да се проследи как изострянето на отношенията на Лукашенко със Запада се сменят с фази на разведряване. Така например през 2008 г. Лукашенко не последва Русия, която призна независимостта на отцепилите се от Грузия републики Абхазия и Южна Осетия. Владимир Путин – тогава формално премиер на Русия - публично свърза нежеланието на Минск да признае отцепилите се републики с натиск от Запада.

Коментаторите смятаха, че мотивите на Минск вероятно са двояки: недоволство от руската доктрина за военни интервенции под предлог за "защита на руските граждани", от една страна, и от друга - потребността от финансова помощ в условията на световната икономическа криза.

Тогава, през есента на 2008 г., Беларус успя да договори необичайно голям кредит. На парламентарните избори същата есен наблюдателите на ОССЕ констатираха, че Минск проявява повече готовност за сътрудничество, отколкото преди (но изборите въпреки това не съответстваха на стандартите).

Затоплянето бързо се изчерпи до президентските избори през 2010 г. Протестните акции срещу злоупотребите, отбелязани и от международните наблюдатели, бяха потушени с твърда ръка, а много от участниците в тях, включително и алтернативните кандидати, скоро се оказаха зад решетките. Лукашенко каза, че "не му пука за Запада".

Западните страни отговориха на репресиите с визови и финансови санкции спрямо самия Лукашенко и десетки други беларуски чиновници. Някои признаци на "разхлабване на гайките" в Беларус се появиха отново към края на 2011 г., когато властите освободиха един от осъдените съперници на президента – Дмитрий Ус.

"Сега, на фона на поредната война на Русия със съседните страни, наблюдаваме някакво може би не чак затопляне между Беларус и страните от ЕС (защото официалната риторика и от страна на САЩ, и от страна на ЕС не се променя), което още не е топене, но не е и заледяване", казва координаторът на "Фонда Маршал" Марина Рахлей.

Две крила

Официалната риторика от страна на Запада не се е изменила, защото и политиката спрямо Беларус не е преосмислена, отбелязва Ендрю Уилсън, експерт по Източна Европа в лондонския "Юнивърсити колидж" и автор на книгата "Беларус: последната европейска диктатура".

"В Беларус има малко етнически руснаци и практически няма проблемни региони, които могат да станат мишена на Русия, като например Крим или Северен Казахстан. Но руската трактовка на нейното право на намеса в работите на съседни държави е толкова широка, че и Беларус не може да не се безпокои. Макар Лукашенко да не е естествен приятел на демонстрациите от "майдански" тип, той леко нервничи заради натиска на Русия върху всичките й съседи и затова отново заговори за възстановяването на политиката на "две крила", пише Уилсън.

Западът, от своя страна, е заинтересуван "двете крила" на беларуската външна политика наистина да израснат, защото това ще повлияе и на руската външна политика.

Изгодната дружба с Русия

Експертите не виждат основания да се говори за нещо повече от тактическо сближаване на Беларус със Запада. Лукашенко не се отказва от участие в руските интеграционни проекти като Митническия съюз, като само си изтъргува по-изгодни за себе си условия. При това социологическите проучвания сочат, че относително мнозинство от беларусите също предпочитат сближаване с Русия.

По данни на регистрирания във Вилнюс Независим институт за социално-икономически и политически изследвания през юни т.г. 27 процента от запитаните беларуси са отговорили, че биха гласували за влизането на Беларус в ЕС, ако би се провел такъв референдум. Този показател остава твърде стабилен през последните две години, но до 51 процента е скочил броят на тези, който казват, че биха гласували против.

За същия период се е изменило в полза на Русия и съотношението на отговорите на въпроса: "Какво бихте избрали, ако ви се наложи да избирате между обединение с Русия и влизане в Евросъюза?" През юни 47% предпочетоха Русия срещу 33% за ЕС.

Беларуски коментатори са склонни да обясняват това с въздействието на руската пропаганда.

В същото време, ако на референдума би бил зададен въпрос само за обединение с Русия, рекордните 55% от беларусите биха гласували против. При това този показател стабилно расте още от 2008 г.

Засега Москва не претендира за присъединяване на Беларус.

Лукашенко успя да накара Кремъл да се откаже от много неудобни за него условия за влизане в Евразийския икономически съюз.

Обещани му бяха голям кредит от 2,5 млрд. долара и по-изгодни условия за вноса на руски нефт, отбелязва Ендрю Уилсън. "На Русия й се налага да прави отстъпки, за да може проектът да върви", казва той.

"Дългосрочната политика на Лукашенко си остава същата – да се задържа на власт и да балансира между Русия и Запада, за да може да си издейства ресурси, предимно от руската страна, но отчасти и от другата, с цел да финансира своята система – тази дума Уилсън произнася по руски. - Тя не е в състояние да се финансира сама".

"Твърде сложно е да се предположи, че Лукашенко може принципно да се промени, - добавя в същия дух и Марина Рахлей, координатор на "Фонда Маршал". - Защото сериозни политически и икономически реформи биха наложили смяна на режима, т.е. смяна на президента Лукашенко. Много е трудно да се очаква той да се реши на такива промени, които ще го лишат от власт."

Според цитирания вече Ендрю Уилсън западната политика от самото начало е изхождала от това, че управлението на Лукашенко рано или късно ще приключи и на негово място ще разцъфти демокрацията. Този сценарий обаче досега не се е реализирал и едва ли ще се реализира и след Лукашенко, смята ученият. Затова, добавя Уилсън, би било грешка да се слагат всичките яйца в тази кошница.

За Запада и за Евросъюза в частност би било по-продуктивно "да взаимодейства с по-прагматичната част на беларуската бюрокрация и по този начин да влияе върху държавната политика", добавя Уилсън.

Брюксел успя да установи с Минск технически диалог, носещ гръмкото название "диалог за модернизация", който обаче протича съвсем "непублично", на равнище експерти. "Минск се оказа способен да пробие своя формат - без участието на гражданското общество и на опозицията", уточнява Марина Рахлей.

При отсъствието на тези неприятни за беларуската власт хора брюкселските чиновници се надяват да убедят Минск да предприеме някои, безусловно скромни стъпки към модернизация и така постепенно да подготвят почвата за преход към демокрация, когато той стане възможен.

На нещо по-радикално никой на Запад не е готов.

"Времето за радикално нова политика спрямо Беларус не е дошло, - убеден е Уилсън. - Има други страни от "Източното партньорство", направили европейски избор - Молдова, Грузия и Украйна. Всяка от тях си има своите подходи и проблеми, които трябва да се решават. Никой няма да даде на Беларус много пари."
 

/БТА/

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase