Знамето, което оцеля, за да разкаже кървавата съдба на Загоричани

Понякога една стара бойна светиня може да разкаже повече от десетки исторически страници. Такова е знамето на четата от Загоричани, Костурско, което на 10 ноември 2026 г. премина в притежание на Държавна агенция "Архиви". Доскоро смятано за изчезнало, то е съхранено благодарение на поколения наследници на участници в революционните борби в Македония и Одринско, предаде БГНЕС.

Знамето е ушито от учителката Маслина Грънчарова в края на XIX или началото на XX век. То е използвано от центровата чета на Вътрешната македоно-одринска революционна организация по време на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. Първият знаменосец загива, но дядото на дарителката Мария Атанасова успява да спаси светинята. Три куршума оставят следите си върху плата.

След въстанието знамето е пренесено в София и поставено над тленните останки на Гоце Делчев в Македонския културен дом. По време на Втората световна война се връща в Загоричани, където е посрещнато тържествено от местните българи. Следва ново изпитание – репресиите след 1944 г. и опасността реликвата да бъде унищожена. Семейството на дарителката успява да я опази и пренесе отново в България. Днес тя вече е част от националното архивно наследство.

За да разберем значението на това знаме, трябва да се върнем към историята на селото, чието име носи.

"Малката София" – българският дух в Костурско

В края на XIX и началото на XX век Загоричани е сред най-значимите средища на българския национален и просветен живот в Костурско. Заради будното си население, образованите си жители и силното обществено развитие селото получава прозвището "Малката София".

Още през 1867 г. там е открито българско училище, в което учителства Георги Динков – Динката. През 1872 г. мнозинството от жителите се противопоставя на църковната власт на Цариградската патриаршия. Постепенно Загоричани се утвърждава като един от най-силните центрове на Българската екзархия в Югозападна Македония.

По данни, цитирани в научни изследвания, в началото на XX век населението надхвърля 3000 души. Селото разполага с училища, църковен и обществен живот, а революционната организация намира широка подкрепа сред местните жители.

Неслучайно Гоце Делчев посещава Загоричани по време на обиколките си в Югозападна Македония. Селото се превръща в една от важните опори на революционното движение в Костурско.

Тази активност обаче го поставя в центъра на ожесточеното противопоставяне между българското национално движение и гръцката въоръжена пропаганда.

Кървавото Благовещение и ролята на Каравангелис

Особено мрачно място в историята на Загоричани заема Германос Каравангелис – костурският митрополит и един от основните организатори на гръцката въоръжена пропаганда в района.

Неговата дейност е насочена срещу влиянието на Българската екзархия и Македонската революционна организация. Той изгражда мрежа от довереници, подпомага формирането на въоръжени групи и поддържа връзки с гръцките андартски ръководители.

През пролетта на 1905 г. Загоричани става мишена на една от най-тежките акции на андартите в Костурско. На 25 март по стар стил, или 7 април по нов стил, въоръжени групи, предвождани от Георгиос Цондос – Вардас, нападат селото.

Особено показателни за ролята на Каравангелис са собствените му спомени. Той признава, че след като Вардас решил да накаже Загоричани, му изпратил имената на местните патриаршисти, за да бъдат пощадени. Още по-категорични са сведенията в дневника на участника във въоръжената акция Филотас. Според публикуваните документи Каравангелис и Вардас са основните инициатори на акцията.

Нападението е извършено срещу цивилното българско население. В дневника си самият Вардас признава, че убийствата са извършени срещу невооружени жители и без реално сражение. Каравангелис посочва в мемоарите си 79 убити българи екзархисти. Различните исторически източници дават различни числа за жертвите, но мащабът на трагедията е несъмнен.

Клането и опожаряването на домовете оставят дълбока следа в живота на селото. То е не просто наказателна акция, а удар срещу общност, която десетилетия е отстоявала своята просветна, църковна и революционна принадлежност.

След Балканските войни и установяването на новите граници през 1913 г. Загоричани остава в пределите на Гърция. По-късно името му е променено на Василиада, а населението преживява нови изпитания, изселвания и демографски промени.

Неговите жители се разпръскват по света, някои от тях все пак успяват да дойдат в България, сред тях са известните Братя Аргирови, журналистът Георги Тамбуев и много други. 

Днес знамето отново е в България. То е свидетелство за едно въстание, за едно село, наричано „Малката София“, и за хората, които въпреки войните, насилието и преследванията са съхранили паметта за своя произход и история.