Моментът обаче е и неприятен - по много причини. Наличието на ужасяващо и неизброимо количество дупки е предпоставка за напълването им с вода и превръщането им в своеобразен водоем, който пръска щедро кал по крачола и чорапогащника на нещастния гражданин.
Това се подпомага и от желанието на шофьорите където видят локва, там да влязат със 160, за да гарантират пълно обливане на случайните минувачи и после да се наслаждават на гледката на кални човечета, размахващи крака, ръце и каквото още имат наблизо и псуващи кръвнишки.
Чадърите пък имат свойството да се развалят точно в най-подходящия момент и затова е често срещана гледка как някой нещастник се бори с опърничавия уред, опитва се да го обърне в своя полза, но в замяна получава свеж плисък дъждовна вода и няколко щръкнали спици /ако така се казват железата, дето държат парчето плат/ в очите.
Припкайки ведро по тротоара, най-големият проблем е как да балансираш чадъра така, че едновременно да ти предпазва пъпеша от намокряне и да опазва обувките далеч от калта, която хвърчи от колите. По-опитните софиянци си имат изработено съчетание с чадър и чанта, на което дори и Илияна Раева би завидяла заради грациозната гъвкавост и чупки в кръста на изпълнителите.
Спирките в София поначало нямат навес, а ако имат, то той е: а. изгорен; б. изтърбушен; в. и двете. Затова, когато вали дъжд, хората се натъпкват под остатъците от покрива, а за тези, които са закъснели, остава перспективата да научат как се чувстват патиците и дивите гъски в блатата.
А когато най-накрая в далечината се зададе желаният автобус, започва масовка на тротоара пред предполагаемото място, където превозното средство ще спре.
Чадърът се превръща в нещо като остен или ръжен и функцията му е да улучиш човешкото същество пред теб в третото ребро отляво, така че то /съществото/ да получи трайни телесни повреди без изгледи за скорошно възстановяване, с цел елиминирането му от битката за вратата на рейса/трамвая/тролея.
Побирането на 100 /сто/ мокри, влажни, подгизнали човека в един автобус е сред няколкото световни чудеса, които нямат логичен отговор и може би само Далай Лама знае какъв е ключът към загадката. Както и да е, законите на физиката отстъпват под напора на тлъсти лели с тринайсет торби с праз лук, свинска плешка и чадър от времето на киселото мляко „Снежанка“.
В автобуса се понася миризма на прано куче, защото прозорците през летния сезон обикновено са зазидани и изпаренията от намокрените пътници няма къде другаде да отиде, освен в носа ти. Всеки нормален човек в този момент започва да се чувства като средностатистическа хремава жаба, разплескана от трактора на някой мужик.
В това време навън вече е спряло да вали, изгряла е чудно красива дъга, която се извисява над Младост 4 и Банишора и пътьом забърсва още няколко квартала. Дъждът е придал някакъв измит вид на града, но не и на обувките ти, които приличат на гамашите на прадядо ти, а от задната страна на корпуса мязаш на кръстоска между петниста хиена и въргаляло се в кочината прасе.
Борбата с природата още веднъж доказва, че е безмилостна и жестока. Истината е, че, ако не овладееш задължителните екзистенциални умения за оцеляване в дъждовна столична обстановка, много бързо ще бъдеш изтикан в първата кална канавка, където ще дочакаш изгряването на слънцето, което пък ще нанесе трайни увреждания на крехката ти психика.
И после иди обяснявай на психиатрите, че не си имал тежко детство.