Християнски фундаментализъм няколко века по-късно

В прохладната сряда вечер в шотландската столица Единбург футболният отбор на Селтик току що е вкарал втори гол във вратата на домакините от Хартс. Треньорският щаб на отбора се радва, докато играчите се насочват към центъра.

В този момент се случва нещо немислимо за онези географски ширини, където след дълги и мъчителни години на борба с хулиганството успяха доста успешно да превърнат стадионите в място, където думата „насилие” е непонятна.

Разбеснял се фен на Хартс изскача от трибуните, пробягва 10-15 метра и се нахвърля с юмруци върху мениджъра на гостите от Глазгоу. Нийл Ленън е втрещен от внезапната атака, която приключва изключително бързо след намесата на полицията.

Безпрецедентното нападение завършва без физически наранявания за треньора, но стъписва със своето безумие и арогантност. „Срам! Позорна постъпка!” са първите думи на коментаторите по време на прякото излъчване на мача.

Но дори и тези думи са блед израз на случилото се онази вечер. Защото нападението не беше просто проявление на озлобление от негативния резултат за отбора на Хартс. Не, това беше поредната целенасочена атака срещу Ленън заради неговата... религия.

Северноирландецът е ревностен католик, а на Острова въпреки претенциите им за люлка на демокрацията, все още имат доста мрачен проблем с толерантността между протестанти и католици. Изглежда някои неща не са променят с времето. 
Неслучайно освирепелият запалянко Джон Кларк Уилсън (26 г.) ще бъде съден за нарушаване на мира и физическо нападение – и двете, извършени от религиозни предразсъдъци.

Що се отнася до Нийл Ленън, неговата история е наистина потресаваща и излиза извън рамките на нормалните възприятия за свобода и човешки права.

Началото е през 2002 година, когато още като футболист северноирландският католик обяви, че се отказва от участие в мачовете на националния отбор на страната си. Но за разлика от нашия Димитър Бербатов, на който просто му писна от неуредиците в българския футбол, за Ленън ситуацията беше буквално на живот и смърт.

Той получаваше директни смъртни заплахи към него и семейството му от крайни паравоенни формирования в Северна Ирландия, лоялни на британската корона и протестанството. Близо десетилетие по-късно сектантското преследване срещу него не спира.
Обидите по стадионите са непрестанни и все по-вулгарни. Двама мъже получиха присъди за побой над Ленън на улица в Глазгоу през 2008 година. Често получава красноречиви послания с куршуми в пощенски пликове.

Наскоро три колета-бомби, адресирани до Ленън, бяха засечени от пощенските служби преди да стигнат до получателя. Бомби!

Настоящият мениджър и семейството му вече живеят под 24-часова охрана, а в дома им има паник бутон.

Сега се стигна до атака по време на мач. Какво остава за разходка по улицата, за вечеря в ресторант, за пазаруване в супермаркет, да закара децата до училище – Ленън е ходеща мишена, а опасността буквално дебне отвсякъде. Кошмарен тормоз всеки ден.

И това определено няма нищо общо с футбола. Просто като публична личност, Нийл Ленън е идеалната цел за екстремистите – за сплашване на тези, които са от „другата, ирландската” религия. 
„Живея с това от 10 години. Но не мога да кажа, че се свиква. Защото с подобно нещо не се свиква никога”, каза наскоро Ленън.
Някак плашещо странно е, че отцепването на британския крал Хенри VIII от католическата църква през 1534 година (понеже не получава разрешение за развод от Ватикана) и последвалите религиозни гонения, продължават да промиват съзнанието на хора в 21-ви век.

Протестанството на Англиканската църква става религиозният стожер на Острова именно по времето на Хенри VIII. Ирландия обаче не приема Реформацията и британската корона взима радикални мерки. Гоненията срещу католици добиват застрашителни размери и продължават с пълна сила в годините след смъртта на Хенри.

Кралица Елизабет например, изправена пред опасността от католически бунт срещу управлението й в самата Англия, заявява, че „варварски народ като ирландския трябва да бъде пречупен с война, за да е способен на добро самоуправление”.

Така започва масовата колонизация на ирландския остров от англичани и шотландци, лоялни на короната и протестанството. Земите на местните католици се изземват със сила и се дават на тези, заклели се във вярност на короната. Религия и политика, както често се случва в историята, се преплитат в безпощадната борба за власт.

Заселването с протестанти става в цяла Ирландия, но най-вече в северната част на страната, защото това е най-близката точка до Англия и колонизирането е възможно най-лесно. Така векове наред разделението между заселници и местни, между протестанти и католици, между паписти и пуритани, между юнионисти и националисти е повод за брутални убийства и от двете страни. Хора убиват и умират в името Божие.

Стига се до разделянето на Изумрудения остров в началото на 20-ти век. Северна Ирландия остава част от Великобритания, Ейре получава независимост. Но на Север има много католици, почти половината от населението и за тях подчинението пред протестантите не е кой знае колко приятна алтернатива.

Относителният мир се задържа до 60-те години, когато започват гражданските вълнения, сблъсъците по улиците, атентатите на ИРА и т.н. Избиват се помежду си лоялистите на короната и тези, които желаят независимост и обединена Ирландия.

А след толкова векове на съжителство заселници и местни неизбежно са станали един народ. Но разединен до безумие от вяра и политика.

С подписването на мирния договор от 1998 година в Белфаст дойде облекчението и поставянето на основите на траен мир. Хората вече не искаха кръвопролития по улиците, не искаха гражданска война. Политиците пък направиха компромиси и нещата постепенно влязоха в рамките на нормалното, на човешкото.

Но изглежда белезите от миналото няма да изчезнат току така. Сянката на вековете кръв и разделение е прекалено дебела. И хора като Нийл Ленън най-добре знаят това.