Мюсюлманите - "унижени", "предадени" и "отровени"?

Сблъсъкът на цивилизациите се разиграва не толкова между Ориента и Запада, колкото вътре в самия ислямски свят - един отличен познавач на Ориента опровергава някои привидности, предразсъдъци и клишета за Големия сблъсък.

Волфганг Гюнтер Лерх е журналист и ориенталист, автор на многобройни книги, свързани с исляма. Дойче веле представя някои негови тези от последните му публикации.

След така наречената Шестдневна война през 1967 година ливанският интелектуалец Салах ал Мунаджид публикува есе под заглавие „Накъде се е упътил арабският свят?” - текст, бликащ от паника и отчаяние. Арабите, най-вече в Египет и Сирия, само в рамките на няколко дни бяха понесли унищожителен удар от малката държава Израел. Ал Мунаджид обвиняваше своите сънародници заради флирта им с арабския национализъм, който бил тежко наказан от врага. Единствено завръщането към автентичния ислям, към традиционната богобоязливост и силната вяра, с две думи - към старите добродетели и духовното ядро на собствената култура - щяло да влее нови сили в арабския свят.

Корените на ислямизма

Днес вече знаем, че движението, което сега наричаме ислямизъм, се зароди тъкмо в онзи момент. Арабите започнаха да се отчуждават от светските националистически идеи, които доминираха най-вече след освобождението им от британско и френско колониално владичество. Религията отново разцъфна, включително и официално. В Саудитска Арабия дълбоко религиозният крал Фейсал започна да подпомага всичко ислямско, включително и извън границите на своята огромна държава. А растящите приходи от петрола позволиха на него и на неговите наследници щедро да финансират изграждането на джамии и медресета в целия ислямски свят. Разбира се, саудитците подпомагаха най-вече уахабизма - онова строго и безрадостно учение, което бяха обявили за своя държавна религия.

Ислямската революция обаче избухна другаде: при шиитите, които столетия наред враждуваха с по-мощните сунити. Още в началото на шейсетте години в Иран се надигна съпротива срещу шаха, в която участваха и националисти, и марксисти, и шиитски религиозни течения. Те нямаха нищо общо помежду си, дори отчасти яростно враждуваха - обединяваше ги само нетърпимостта към шаха и към неговото политическо и икономическо покорство пред САЩ. След революцията в Иран, пише по-нататък авторът, Западът все се опитва да обясни произхода на ислямизма. Най-често вината се хвърля върху мрачното наследство на европейския колониализъм в Близкия изток. Сбърканата политика на САЩ в региона, десетгодишната война на СССР в Афганистан, нерешеният палестински проблем - според Лерх това са още няколко обяснения за радикализацията на исляма, която води до джихадизма, до Ал Кайда и ислямския тероризъм.

"Маймуните на Запада"

Вярно е, че тези политически и исторически обстоятелства играят роля за радикализацията на исляма, медалът обаче има и друга страна. През седемдесетте и осемдесетте години на много места в региона (включително и в тогава далечната Турция) джамиите постепенно започнаха да се пълнят, а ислямската литература придоби небивала популярност. Мюсюлманите постепенно и болезнено започнаха да разбират, че изостават от западната модерност и се огледаха за причините. Как е възможно тъкмо те, които (според вярата си) са „най-добрата от всички общности”, по такъв жалък начин да останат в периферията на историята? Заговори се за „унижението”, което им причинява Западът, за „предателството” към собствената вяра и култура, за късогледото подражателство на западни модели, „отровили” собствените традиции. Някои ислямски теоретици дори обявиха, че има опасност мюсюлманите да се превърнат в „маймуните на Запада”.

В последната третина на ХХ век теоретичните усилия доведоха до тясно сближаване между саудитските уахабити, египетските „Ислямски братя” и религиозните течения в индийско-пакистанските области. Тази коалиция си поставяше две цели. Първо - да окаже съпротива срещу Запада. И второ - да върне в правия път заблудените общества в своите страни. Ако не става с проповеди - тогава с насилие. Нека да припомним само, че от 80-те години на миналия век, но най-вече от началото на ХХІ век насам при терористични атентати са загинали много повече мюсюлмани, отколкото немюсюлмани. Тоест „сблъсъкът на цивилизациите” се разиграва не толкова между двете култури, колкото вътре в самия Ориент. Срещу онези, които открай време се стремят да модернизират исляма, се издига лозунгът „Ислямът е решението!”. А това всъщност си е призив отново да се въведе шериатът.

Ислямът не е просто религия - той е начин на живот

В своята столетна история мюсюлманските общества многократно са се люшкали между строгост и либерализъм. Тъй че не бяха нужни нито държавата Израел, нито английските или американските сплетни, за да се появи ислямизмът. (Макар че тези обяснения са добре дошли за ориенталската любов към конспиративните теории.) Ритмичната смяна на стриктен шериат и пълна отвореност към света се вижда още във вековете на ислямски разцвет между 750 и 1258 година. Тогава поети като Абу Нувас забавляват публиката си със стихове, които преливат от еротика и вино, а в същото време книжовници като Абул Атахия настояват за завръщане към аскетичните идеали.

С Арабската пролет и ислямизмът сякаш навлиза в период на промени. В началото й ислямистите бяха почти невидими. Неочаквано за Запада бунтът срещу склерозиралите вечни президенти и техните тайни служби започна в името на свободата, достойнството и социалното равенство. За разлика от иранската революция през 1979 година религиозно-ислямската символика първоначално отсъстваше. Ислямистките движения се включиха в обществения кипеж едва по-късно - и това не е чудно, като имаме предвид колко дълго бяха потискани, констатира авторът и припомня, че в момента в Египет, а и в Тунис, те получават подкрепата на около 50 процента от хората. Западът обаче и до днес не схваща съвсем, че ислямът не е просто религия, че той е начин на живот и култура. Тъкмо поради това, обяснява авторът, дори ако умерените религиозни сили, които в момента имат надмощие, не успеят да изпълнят политическите си обещания, дори ако отново настъпи часът на либералите, за хората там самият ислям няма алтернатива, заключава Волфганг Гюнтер Лерх.