Има ли необходимост от нова Арабска пролет?

Арабите в няколко близкоизточни държави продължават да са опиянени от новата ера в страните им, базирана на политическа реформа и демократично управление.
 
Тази жажда за демокрация беше подклаждана от желанието за сваляне на оковите на миналото и за постигане на независимост във всеки смисъл на думата. И в интерес на истината този процес не е кой знае каква изненада, отбелязва Би Би Си.

От десетилетия насам коренните жители на Арабския свят са потискани от тоталитарни управници и колонизатори. Това тежко наследство неизбежно води до натрупване на гняв и чувство за онеправданост, които няма как да бъдат озаптени. 
 
И въпреки цялата еуфория и безспорната смелост, демонстрирана от хората по улиците на Кайро и други големи арабски градове, не малка част от местните продължава да има фундаментални съмнения дали демокрацията може „да свърши работа“.

Именно тези съмнения водят избирателите към търсене на подсигуряване – било то на религиозна и/или етническа основа. Тази тенденция обаче по дефиниция ограничава свободата на избор, която е основен стълб на независимия, демократичен живот.

В Тунис и Египет, например, политическият живот в постреволюционния период е доминиран от ислямистки групировки. 
 
Изборният успех на „Мюсюлманските братя“ в Египет е явно доказателство, че религията все пак заема водещо място при определянето на политическото бъдеще на страната. Очевидно е, че обещанието на президента Мохамед Мурси за запазване на единно общество е трудно изпълнимо. 
 
Премиерът Хишам Кандил заяви, че е време египтяните да спрат да се делят на копти, мюсюлмани и салафити. Това звучи наистина окуражаващо, но и също толкова нереално.

Етническото разделение е тежко бреме за демокрацията в страни като Ливан и Иран, които отдавна не са под тиранично управление. И изглежда, че новоизлюпените демокрация в Близкия изток вървят по същия път. 
 
От BBC изтъкват, че в Египет опитите за съставяне на кабинет, доминиран от технократи, са били посрещнати на нож от различните етнически групи, въпреки призивите за обединение. 
 
Салафитите се чувстват ощетени, защото силният им резултат на парламентарния вот не доведе до министерско кресло. Поддръжниците на „Мюсюлманските братя“ пък настояват, че двамата министри са изключително малко на фона на убедителната победа на изборите.

Недоволстват и коптите (египетските християни), които очакваха по-силно присъствие в управлението, но се оказаха в миманса, където бяха и при режима на Мубарак. За коптите само прякото им участие в кабинета може да гарантира запазване на свободите и правата им. С други думи те нямат никакво доверие на новите управници, ако нямат директен достъп до властта. Просто не вярват на демокрацията в Египет. 
 
Един от основните проблеми пред президента Мурси и другите нови лидери в Арабския свят е, че в страните им липсват институции и партии, които да се достатъчно силни и опитни, за да не прекрачват границите на етническата и религиозна толерантност. 
 
Светските политически движения още носят последствията от преследването по време на тоталитарните режими и все още не са достатъчно атрактивни за избирателите. 
 
BBC посочва, че арабската демокрация има остра нужда от време. От британската медия изтъкват, че и Европа се е нуждаела от векове, докато „нагоди“ своите демократични ценности.

Твърде вероятно е вакуумът в политическия елит да бъде запълнен от нови движения, проповядващи ислямските ценности, но отворени за модерната икономическа и социална политика по западен образец. Но това няма как да стане от днес за утре. 
 
Отново красноречиви примери са Ливан и Ирак, където свободата продължава да страда в опитите за материализиране в добре функционираща демократична система на управление.
 
На този фон за мнозина от вдъхновените от Арабската пролет хора, еуфорията от бунта мина прекалено бързо. 
 
Журналистът Рагида Дергхам обобщава в своя статия: „Лъкатушим в несигурността, след като свалихме тоталитарни режими, управлявали 30-40 години. Тържествуването скоропостижно премина в неудовлетвореност, в чувство на безсилие пред алтернативата на тези режими. А именно теокрация (форма на управление, при която религиозната и държавната власт са обединени), замаскирана като демокрация“.

Изглежда демократичното „пробуждане“ на Арабския свят е далеч от своето финализиране. И местните хора ще трябва да изчакат още една „пролет“, за да могат да се зарадват на своята пълна, истинска независимост, посочват от Би Би Си.