Това е по-лошо и от бомбардировките!

Това беше най-тежката нощ. Тишина! Чува се само зловещото бучене на водата. Гледах през прозореца, свещите в домовете гаснеха. Като че с тях угасваше надеждата, че ще ни спасят.

Това разказва Небойша Воркапич, който в събота най-накрая беше спасен, след като 48 часа е бил сред четирите стени заедно със съпругата си на първия етаж на улица „Вук Караджич“ в Обреновац. Останали са пленени от водната стихия, защото сградата им е по встрани.

„Беше като във филм на ужасите. Като война! Викахме от прозореца за помощ! Бяхме без ток, без телефонен сигнал, без нищо. Тогава се появиха спасителите. Държах се за олука на терасата, а те ме държаха за краката. Останаха още 10 души в сградата. Не знам какво е станало с тях“, тревожен разказва Воркапич.

До хотел „Обреновац“ в събота не можеше да се стигне, а колоната от военни автомобили, бърза помощ, автобуси, лодки, беше дълга километри, пише сръбският вестник „Блиц“.

Главната драма беше край изоставена сграда близо до първия мост. Беше като в кошер. На всеки 10 минути препълнени автобуси тръгваха към Белград. По лицата на хората ясно се виждаше драмата. Плачеха, викаха най-близките си. Тези, които не можеха да открият своите, с часове стояха до моста, защото полицията не им разрешаваше да минат оттатък, за да не пречат на спасителните работи. Тревожно проследяваха всеки автобус и търсеха познати лица по стъклата.

Мнозина бяха транспортирани с хеликоптер от места около Обреновац, до които достъпът е отрязан. Вече не беше ясно дали жандармеристите, войниците, полицаите, спасителите са повече. Всички действат по една задача, без да се щадят. Чули са, че към Сърбия идва още по-голяма вълна. Най-трудна е борбата с времето, а те нямат достатъчно. Като че всеки идващ камион със спасени е по-пълен от предишния.
 
„Не тръгвам, докато не видя Дуня“, привидно спокойна, но със сълзи на очите казва Оля, една от четири сестри от Обреновац, които водната стихия е разделила.
 
„Защо не се обаждат, къде са“, уплашено се оглежда наоколо, търсейки с поглед майка си и най-малката си сестра, които са останали в плен в квартал Потич воче. Утешават я двете й сестри.

До тях стоят близначките Андрияна и Ивана. Те чакат баща си. Няма да тръгнат, докато той не слезе от някой от автобусите.
 
Водата от Лучане постепенно се оттегля, но това, което оставя след себе си, е равно на катастрофа.

Хората с измъчени и тревожни лица, разплакани жени изнасят ненужните вещи от къщите. Кал, боклуци навсякъде, неприятни миризми се разнасят в градчето.

„Мики полицаят връхлетя и извика: „Бягайте бързо навън, спасявайте се!“. Сграбчих 8-месечния си внук Стефан и извиках всички от вкъщи. Изтичахме до училището, няколко метра по-нататък. Когато се върнах, всичко беше под вода. И 15 минути не бяха минали“, разказва Марко Църногорац. Казва, че е преживял две войни, но това е най-лошото, което му се е случило в живота.

„Видяхме, че река прииждаше, но никой не мислеше, че може да стигне до къщите, та това са 500 метра от коритото. Но само тресна, като торнадо. Всичко от двора изчезна. Имах малко кученце, само успях да го хвърля на покрива, защото ръцете ми бяха пълни с детски неща, които бях взел пътьом. Изглежда, че не е оцеляло, няма го никъде“, казва Марко. Мъжът с тъга констатира – няма къде да отиде.

Хората в Лучане казват, че бомбардировките /през 1999 г./ са били нищо в сравнение с това. Унищожено е всичко: мебели, дрехи, техника, коли, ниви, дърва, храна...

„По-добре да бях умряла, отколкото сега да видя това. Тръгнах да паля печката и повече нищо не знам, водата ни отнесе всичко“, плаче 90-годишната баба Станимирка.

„Ако не бяха съседите, кой знае дали щяхме да спасим бабата. Трябваше да я прехвърлим през оградата, защото през портата не можеше. За пет минути, като цунами, всичко наводни. „Единствено спалното бельо изнесох на етажа, всичко отиде. Това беше трудът през целия ни живот. Сега синът ми остана без работа, няколко дни преди наводнението, никой не работи, не знам какво ще правя, сърцето ми ще се спука от болка“, оплаква се Йованка Симичевич.