Защо Ирак пак се възпламени?

Защо Ирак пак се възпламени? Дали защото Западът прекалено пасивно наблюдаваше някои развития, вместо да се намеси навреме или пък  обратното - защото понякога е склонен към военен акционизъм? Дойче веле публикува коментар на Денис Щуте.

Настъплението на терористичната група ИДИЛ (Ислямска държава в Ирак и Леванта) засилва хаоса край границите на Европа. В Либия правителството се е превърнало в заложник на неуправляеми паравоенни формирования; Сирия - в най-добрия случай - ще се разпадне, а в най-лошия - задълго ще остане полесражение на брутална гражданска война; Йемен отдавна е на едно от челните места в списъка на провалените държави.

Други държави могат да ги последват: малък Ливан е приел на своя територия около 1 милион сирийски бежанци, което, също както и в Йордания, сериозно застрашава социалния мир. Ливан по неволя е замесен в гражданската война в Сирия, поради това, че ислямистите от Хизбула воюват на сирийска, а отчасти и на ливанска територия. От Либия терористите в Алжир и други съседни страни си набавят оръжие - включително и в Египет, чието правителство смята, че с репресии може да държи под контрол поляризираното общество.

Че насилието няма да спре пред границите на Европа стана ясно още в края на май, когато завърнал се от Сирия джихадист извърши кървав атентат в еврейския музей в Брюксел. По данни на Службата на защита на конституцията (вътрешното разузнаване на Германия) само от Германия има поне 320 ислямисти, които се сражават в сирийската гражданска война. Поне дузина от завърналите се обратно в страната стотина ислямисти разполагат и със значителен боен опит.

Грешките на Запада

Но онези, които апелират за военна интервенция в Ирак, очевидно имат твърде къса памет. Защото сегашният хаос в региона е следствие от подобни действия: западните стратези си представяха, че с въздушни удари могат да демократизират Либия; че с малко подкрепа за бунтовниците срещу президента Башар Асад ще може да се сложи край на кървавия сирийски режим; и че изпращането на американски войски в Ирак през 2003 г. ще превърне страната в демокрация за пример на останалите.

Ако иракските сили за сигурност успеят да стабилизират страната, независимо дали с или без помощ от страна на Запада, това все пак няма да премахне двата основни проблема: един премиер, който със сектантската си политика настройва сунитите в страната срещу централната власт; и гражданската война в съседна Сирия, в която участват и ислямистите от ИДИЛ. Първият проблем вероятно е решим - ако премиерът Нури ал Малики подаде оставка и се създаде истинско правителство на националното единство. Вторият проблем обаче - т.е. умиротворяването на Сирия - изглежда нерешим в обозримо бъдеще.

Какъв е изходът?

Може би трябва да признаем, колкото и да е горчиво да е това, че изобщо не съществува бързо и задоволително решение. Би било истински успех дори и само ако не се допусне по-нататъшно дестабилизиране на региона. Например като се подкрепят по-силно съседните на Сирия страни в решаването на бежанските им проблеми. Или, например, като не се подминават с мълчание опити за военен преврат като този в Египет, а вместо това се търсят възможности за политическо решение; или като не се продават повече танкове и други оръжия на страни от сорта на Саудитска Арабия, която после на свой ред снабдява с тях джихадистите.

Пропусне ли се моментът, в който е възможно да се стабилизира една страна, не бива да се очаква, че решението може да бъде "внесено" отвън. Това решение задължително трябва да се постигне с участието на главните действащи лица в самата страна. За да се увенчаят с успех техните усилия, които следва да бъдат подкрепени и от международната общност, те се нуждаят от стабилно обкръжение. А не от съседни държави, в които постоянно изникват нови огнища на напрежение.