В сирийската игра САЩ нямат много козове, Русия има повече

Войната в Сирия отдавна вече изгуби регионалното си измерение и доби всички черти на геополитическо противоборство. Наистина, само допреди 10 години Сирия бе разглеждана като държава "от втори план" в контекста на арабско-израелското уреждане, неспособна сериозно да преформатира този процес, като не особено дейна "пета колона на Иран" и т. н.

Днес ситуацията е коренно различна, най-вече след като в региона се очертаха американски интереси. За да схванем ситуацията и да търсим изходи, трябва да направим няколко важни пояснения, пише Александър Фролов, "Независимая газета".

Първото - от вътрешен характер, по повод твърденията, че в Сирия управлява алауитско малцинство: това било недемократично, значи незаконно, което налагало промяна в ситуацията.

В момента (с точни данни днес не разполага никой) близо 70 на сто от населението в Сирия са мюсюлмани сунити, 10 на сто - християни от различни вероизповедания, 10 на сто - алауити, малко по-малко - исмаилити. В етноконфесионалната картина се открояват още кюрдите (9 процента), друзите (3 процента), тюркмените (под 3 на сто) и други по-дребни етнически групи.

Въпросът обаче е там, че в много страни от Близкия изток властта се гради не на демократичните принципи, приети в Европа, а на неформални договорки между управляващите и местните кланове и племена. Това са по-сложни схеми на отношения, хората са свикнали с тях и който ги наруши, поема риск. Тук е приложима английската пословица: едно копче да закопчееш накриво - всички ще бъдат накриво закопчани. Нагледен пример е Ливан, а в по-късно време Либия, тънеща в хаос.

Вторият тезис засяга изявленията, че САЩ разработват план за мирно уреждане в Сирия. В тази светлина мнозина може да сметнат американската политика в Сирия за нелогична. Всъщност е твърде логична обаче. Нима американците не си дават сметка за резултата от оранжевите революции в арабски страни? Те схващат чудесно, че демокрацията по западен модел не намери почва в региона.

На този етап от развитието в Сирия първа грижа за администрацията на демократите не е мирът, не е Сирия сама по себе си, нито Русия, а победата в президентските избори. По време на острите дебати между кандидат-президентите кантарът още се клатушка. Доналд Тръмп обвинява демократите, че политиката им търпи провал след провал - в Афганистан, сетне в Ирак. Винят ги и защото са изгубили играта срещу Иран с ядрената му програма, тъй че сега трябва да размразят авоарите му, а това са цели 150 милиарда долара. В този план демократите вече няма как "да обърнат гръб" на Сирия, защото мирът в тази страна ще означава успех за Русия, а един успех за Русия се брои за поражение на САЩ.

И третото съображение - че САЩ не са подхванали добре опозицията, не могат да разграничат умерените опозиционери от екстремистите. Онези от т. нар. умерени, които воюват срещу Асад, са хора с различни светогледи. Светогледи, познати засега на малцина, включително в американските експертни среди, а мисля, че и в разузнаванията. Нещо ясно и за тях самите.

С други думи, САЩ виждат външната страна на тези хора, но не и вътрешното съдържание. Щатите дори не могат да предвидят как ще се държат те занапред: дали ще кривнат, превръщайки се в органична част от "халифата", или ще вземат присърце демократичните идеи - съмнителна прогноза впрочем.

Тук се налага изводът, че в сирийската игра Щатите всъщност не разполагат с много козове. Русия има повече. "Умерената опозиция", с която САЩ уж разговарят и донякъде имат влияние върху нея, фактически е разединена и слаба, ако я съпоставим с правителствените сили. В открита борба с тях я чака поражение. Нещо повече, самите американци не са убедени докрай, че тя няма да заприлича на Ал Кайда (забранена в Русия) или на Бин Ладен, станал с времето враг номер едно на САЩ.

Американците имат обаче едно предимство в сравнение с Русия и то е, че харчат за войната в Сирия много по-малко от нас. Да воюваш с чужди ръце излиза по-евтино, при все че носи повече неясноти. На терена в Сирия действат нашите Въздушнокосмически сили, американците пък само подпомагат отвреме навреме с оръжейни пратки и в краен случай коригират своите съюзници - Турция или Франция.

Но от друга страна, в стремежа си да натикат Москва по-дълбоко в тресавището на сирийската война, те й дават възможност да придобие безценен военен опит. И министърът на отбраната на Русия Сергей Шойгу съвсем не случайно заяви, че руските военни ще започнат скоро да получават перспективни въоръжения, създадени с оглед опита, натрупан при бойни действия на сирийска територия.

Русия трябва да има предвид и друг аспект на войната в Сирия. За Вашингтон Сирия е вече по-значима от Украйна. В Украйна САЩ могат да се гордеят, че макар по недемократичен път все пак са сложили на власт проамерикански режим, чиито проблеми пък са прехвърлили на Ангела Меркел и Франсоа Оланд. Там са постигнали победа, а в Сирия засега няма такива перспективи.

Как да се реши сирийският проблем, да се намери изход от положението? С оглед представените тенденции малцина знаят как. Промени може да има, ако новите политици във Вашингтон проумеят, че досегашният курс не води доникъде. Ако впрочем на власт дойде Хилари Клинтън, тя едва ли ще може принципно да се откаже от политиката на Барак Обама по сирийския въпрос. А САЩ могат да воюват с ръцете на антиправителствените групировки много дълго време, направо е трудно да посочим точно докога. Докато войната не втръсне окончателно на обикновения американец. Колкото и да е тъжно, може да я промени само появата на друго някакво кризисно огнище - в Близкия изток или наоколо, което пак да засегне интересите на Вашингтон и да му отвлече вниманието.

Волно или не, Русия обслужва донякъде и американските интереси. Ако Русия се изтегли от Близкия изток, без да се помирят враждуващите страни, това ще е трагично за региона, където ще се възцари хаос, ще постави самите американци в крайно тежко положение, а на европейците ще донесе още някой и друг поток безконтролна миграция. 

/БТА/