Ирина Тенчева: Нямам право да се оплаквам

Ако до съвсем скоро обикновените хора се забавляваха, гледайки на малкия екран известните личности, то в близко време ефирът ще е даден и на неизвестните, които с идеите и мечтите си ще могат да вдъхновят хората с възможности. А как да разкажат най-привлекателно историята си, ще им помага Ирина Тенчева в новата рубрика на „Терминал 7“ - „Ангел парк“.

Облечена изцяло в бяло, телевизионната водеща е решила да стои в сянка, давайки трибуната на всеки, пожелал да сподели нещо с другите. Ирина не обещава, че ще изпълни мечтите на участниците, но пък това може да е „шансът“, който да промени живота им. Защото ни увери, че и самата тя е от онези хора, които вярват в ангели.

Водите предаване, в което каните "най-добрите" майки. Пречи ли днес работата ви да се виждате с децата си?

Не, нямам право да се оплаквам. Наистина, работното време е нерегламентирано. Понякога се снима до късно, но баща им ми помага достатъчно. Правилно сме си разпределили ролите. Има и доста по-отрудени жени, които се справят не по-зле от мен.

Децата ви усещат ли, че сте известна?

Те са още малки. Не страдат от звездомания. Не са разпознаваеми. За разлика от много мои колеги не се снимам с децата си по корици на списания. Няма откъде да се навлиза в личното им пространство. Щастливи са, че могат да срещнат някой известен, като Графа например, който ми е стар приятел. Не изпитват гордост, но се надявам, да изпитат това чувство като пораснат. Успявам чрез работата си да разширя техния мироглед. Постоянно общувам с хора, които не чуват. Водя ги на партита на деца с физически увреждания, защото майките покрай предаването са ми станали приятелки. Надявам се след 10 години да се гордеят, че са израснали без "капаци". В момента са щастливи, добре обгрижени и обичани деца.

От 7 септември започва предаването "Терминал 7" с новата ви рубрика "Ангел парк". Вярвате ли в ангели?

Да! Идеята за "Ангел парк" е нещо, което се е натрупвало в мен в последно време, но ми се изясни едва преди година. Правя и друго предаване, в което разказвам истории на вече случили се добрини. Покрай тях често зрители ми пишат и питат с какво могат да помогнат. В същия момент всекидневно в редакцията получаваме писма от хора с най-различни нужди, на които, за съжаление, нямам физическата и материална помощ да помогна. Но мога да им дам ефир и да им отделя време.

Покрай реалити форматите все повече „неизвестни“ започнаха да се показват по телевизиите...

Нашите герои са хора, които могат да изживеят живота си без никой освен роднините и тесният им кръг от колеги и съседи да чуят. Няма как проблемът им да влезе в публичното пространство. Но вярвам, че всички сме напълно равнопоставени спрямо съдбата и живота въобще. Така ми хрумна идеята, че трябва да има място в телевизионния ефир, в което всеки да може абсолютно свободно да излезе и да каже това, което му е на сърце. С надеждата, че някой от другата страна на екрана ще го чуе. Надявам се да се намери точният човек, който ще даде едно рамо на мечтата. Разчитаме на посланието от сърце към сърце. Мотото на рубриката е, че понякога, за да ти се случи най-съкровената мечта, тя просто трябва да бъде изречена.

По-лесно или по-трудно е събеседниците ви да са обикновени хора, вместо известни личности?

По-лесно говоря с обикновените хора. Няма нищо по-естествено да общуваш с един открит, честен човек, който има свой личен мотив да дойде в студиото и има нужда от помощ. Чакаме писма, фейсбук, телефонни обаждания. Всеки може да участва, не сме си сложили граница докъде може да стигне историята. Няма цензура или лимит. Всяка история и кауза може да се представи в рамките на 30 минути. Естествено, не може да изпълним мечтата на някой да се включи в експедицията до Марс.

Доколко ще си позволите да навлезете в личния живот на гостите ви?

Доколкото хората позволят това. Самият факт, че човек е готов да дойде и да каже честно всичко, значи е ясно. Няма да премълчаваме нищо, което той не иска да премълчи. Когато правим предаване, което сбъдва желания, трябва да сме наясно: не може да представим на човека, който ще помогне по еди-какъв си начин, а после да се окаже, че става нещо друго. Не е биг брадър, за да решим какво да пуснем в студиото. Дори визуално аз ще се слея с декора, за да може основната фигура да е участникът в предаването. За това ще ми помогне и дългогодишната ми работа като PR – да облечем посланието на госта във форма, която да стигне до точната аудитория.

Как се превърнахте от PR в журналист?

Едно време се заричах, че няма да ставам журналист, въпреки че съм завършила PR в журналистическия факултет. Случи се, че последвах правилото „временното е най-постоянно“. Като родих второто си дете, реших, че не мога повече да работя за голяма корпорация, за каквато работих преди. Знаех, че не мога да отделя времето си за работа, тъй като бях майка на две породени деца. Емоционално се чувствах натоварена. Поканиха ме на кастинг в телевизията. Бяхме пет дами. Една от продуцентките на „Междинна станция“ ме познаваше като PR . Отидох на майтап, защото реших, че няма да ми отнема много време. Наистина така бе първоначално. Но колелото се завъртя. Предаването се харесва и вече пета година продължаваме и се развиваме.

В журналистическия бранш "добрата новина е лошата". Може ли доброто в телевизията да надделее?

Има една американска телевизия, която е в топ 3 на най-гледаните в САЩ. Това е медия, която изповядва философията, че „онова, което върви - не върви“. Аз може да имам малко телевизионно време, но искам да показвам хората и реалността такава, каквато искам да бъде. Над останалото нямам влияние.