Оскари 2011 – по-бели от всякога

Сидни Поатие е първият чернокож мъж с Оскар. Снимка: Getty Images/Guliver Photos

3 / 11

Но, както отбелязва New York Times, и доста хомогенна, що се отнася до актьорския състав. Прави впечатление, че белите изпълнители на главни и дори на поддържащи роли са почти пълно мнозинство. Дори във времената на очевиден расизъм в голяма част от САЩ в средата на 20 век Хейти МакДениъл печели Оскар за поддържаща роля за изпълнението си в „Отнесени от вихъра”(1940 година).

В тази връзка тазгодишната „белота” е дори заслепяваща, коментира авторитетното издание.

Само преди девет години Дензъл Уошингтън („Тренировъчен ден”) и Хали Бери („Балът на чудовището”) станаха първата двойка афроамерикански актьори, получили Оскар за главни роли. Уошингтън стана едва вторият след Сидни Поатие при мъжете, а Бери директно зае историческото място на първата чернокожа дама с отличие за главна роля.

И двамата не пропуснаха да подчертаят респекта към своите предшественици, които трябвало да се борят с расовите предразсъдъци и не получили заслужено признание. „Този момент е много по-голям от мен”, изхлипа през сълзи Бери, когато получи статуетката. Още повече че тя й беше връчена за ролята на вдовица на екзекутиран чернокож, в която се влюбва екзекуторът (закоравял расист) на мъжа й.

А за 73 години преди това безценните статуетки са получавали едва 7 чернокожи актьори.

След триумфа на Уошингтън и Бери, Холивуд и Американската филмова академия демонстрираха, че цветът на кожата вече не е определящ в голямото кино. Джейми Фокс („Рей”) и Форест Уитакър („Последният крал на Шотландия”) взеха Оскар за най-добри мъжки роли, Морган Фрийман („Момиче за милион долара”) – за поддържаща. При жените Дженифър Хъдзън („Момичета-мечта”) и Моник („Прешъс”) отсрамиха нежния пол.

Разбира се, всичко това не е заключителен етап в раждането на нов пострасистки Холивуд (както и избирането на Барак Обама за президент не сложи край на 400-годишната американска драма с расизма). Но въпреки това в първото десетилетие на 21 век се появи вярата, че старите демони на подозрения и предразсъдъци са заключени.

Така възниква въпросът: Тазгодишните Оскари аномалия ли са, или сигнал за тревожна тенденция?

Истината е, че Академията не работи във вакуум. Просто тази година силни, качествени филми с афроамериканци в главните роли отсъстваха от списъка с холивудски продукции. Което не се беше случвало от началото на 80-те години насам. Тогава (с някои изключения, разбира се) екшъните, фентъзи и филмите за супергерои бяха територия, запазена ексклузивно за бели актьори, а драмите бяха съсредоточени върху ирландските квартали. Дори лентите за супертандеми между двама мъже, които винаги са били стъпало за междурасово екранно партньорство, се оказаха територия само за белите.

Само преди година видяхме лентата „Прешъс”, която с помощта на изпълнителните продуценти Опра Уинфри и Тайлър Пери стигна от фестивала за независимо кино Сънданс до номинация за Оскар, да се превръща в символ на ново афроамериканско течение за качествено кино. От Дисни пък за първи път имаха чернокожа принцеса в анимацията „Принцесата и жабокът” (3 номинации за Оскар). 

Може би се оказва, че 2010 е била просто крещящо изключение от генералното правилно за расово разделение? Може би сега Холивуд, претендиращ за бастион на либерализма, се връща към негласното съобразяване с предразсъдъците от миналото.

Минало, в което на големия екран чернокожите актьори, допуснати до роли, различни от портиери и сводници, се брояха на пръсти. През 60-те големият пробив дойде от титаните Сидни Поатие и Хари Белафонте. Два филма с Поатие – „В топлината на нощта" и "Познай кой ще дойде на вечеря” – получиха общо 17 номинации за Оскар през 1968 година и го направиха световна звезда.

Неговият пример дава началото на дълъг, бавен процес по интегрирането на афроамериканските кино дейци като значима част от филмовата индустрия – първоначално в независимото, извънхоливудско кино, където се изявяват Чарлз Барнет, Хейли Джерима, Били Уудбери и Джули Даш.

Еди Мърфи с ролите в „48 часа” и „Ченгето от Бевърли Хилс” е единственият ярък лъч в гореспоменатия период на деление през 80-те. След това обаче започва инвазията, поведена от режисьора Спайк Лий и истински големи звезди като Дензъл Уошингтън, Морган Фрийман, Уил Смит, Форест Уитакър, Джейми Фокс, Хали Бери и редица други не чак толкова успешни, но значими фигури.

Тези актьори съвсем плавно се наместиха в големите холивудски продукции и спечелиха световна слава с филми, далеч от проблемите с расовата дискриминация.  Тези актьори влязоха в роли на добри ченгета, на лоши ченгета, на супергерои, на съдии, на президент и дори на Господ (Моргън Фриймън в комедията „Всемогъщия Брус”). Тези актьори обраха множество награди, за каквито предшествениците им само са мечтали.

Но тази година Оскарите ще са „бели”. За догодина ще видим.