Гледам всякакъв тип кино, но като зрител обичам най-много филмите за деца

Човешкото лице е най-хубавият пейзаж на света, сподели Нури Билге Джейлан в десетминутното интервю. И разказа още за разходката си из искърското дефиле, за сина си и за дългите снимачни периоди на неговите филми.

Избрахте да се разходите с екипа си из села близо до София. Попаднахте ли на интересни места?

Обиколихме няколко села из дефилето на река Искър. Мисля, че най-интересното място, което открихме, бе една стара, напълно пуста жп гара. Наоколо нямаше никакви хора, а в малката сграда бе пълно с остатъци от предишен живот. Сред боклуци, гнезда на птици и изпочупени вещи открих едно много старо бюро. Изумителното бе, че на вътрешната страна на едната вратичка имаше разлепени портретина комунистическите лидери – Тодор Живков, Ленин, Брежнев, Сталин, Хрушчов. Замислих се за всичките тези портрети и липсващия образ на човека, който ги е колекционирал.

Впрочем как търсите актьорите,с които работите, имате ли предварителни идеи за лицата и типологията им?

Да, фантазирам си определени типажи и винаги съм се взирал в лицата на хората. Но когато подготвям
филм, се опитвам да не фиксирам типажи, по които да търся актьорите. Единственият персонаж от филма, за когото търсих един конкретен тип физиономия, беше ролята на убиеца. Повече от месец работих само върху подбора на актьорите, нетипично дълго за стандартна продукция. Снимките трябваше да започнат през зимата, а това е труден период за кастинг, тъй като повечето актьори са заети със снимките на сериали. Изобщо при мен снимачният период е особено време.

Разкажете ни повече за периода на снимките „Имало едно време в Анадола”.

Снимките продължиха 11 седмици. Давам си сметка, че във всичките ми пълнометражни филми
снимачният период е един и същ – 11 седмици. Зная, че това не е типичен снимачен период – прекалено дълъг е. Налага ни се да чакаме определени състояния на времето, небето и дневната светлина с дни. В „Имало едно време в Анадола“ имах нужда от мрачно, облачно време, с вятър, с дъжд, включително и през нощта. За щастие в тази продукция бяхме значително по-добре подготвени и успяхме да се справим добре с приумиците на времето. Установявам с радост, че с екипа ми ставаме все по-подготвени, прецизирахме предварително диалога, изобщо текста и детайлите по сценария. А и имах на разположение доста по-голям екип – около 70 души.

На какво се основаваше решението Ви да преминете от фотографията в киното?

Повярвах в киното като средство за изследване и вглеждане надълбоко в тъмната и необяснима страна на човека, тя е тази, която ме вълнува в изкуството, чрез нея откривам истината. Дадох си сметка, че като фотограф съм бил изобретателен, но не и реалистичен, а стремежът ми като човек бе да се справя с реалността, да я разбера.

Признавате, че не гледате собствените си филми, а кои са филмите, които обичате да гледате?

Гледам всякакъв тип кино, но като зрител обичам най-много филмите за деца. За това може би принос има моят малък син. (Смях.) С него гледаме много детски филми, наблюдавам емоциите му. Да ви призная, често се опитвам да си спомня как съм възприемал света през детските си очи и намирам много общо с въображението
и идеите ми в киното. Мечтая си хората да гледат филмите ми така, все едно попадат на тази история, на тези лица за първи път, наивно и непредубедено и с очакване като деца.