Личните драми отразяват по-глобалните проблеми

 WorldView е проект на Асоциацията на медиите от страните от Британската общност (Commonwealth Broadcasting Association), чиято цел е да помага на зрителите във Великобритания да опознават по-цялостно развиващите се страни чрез помощта на медиите. WorldView подкрепя продуценти, които представят богатството и многообразието от култури на зрителите във Великобритания. Чрез финансовата подкрепа от фонда продуцентите разработват и заснемат своите истории с уникални личности и места. Цялата информация за Фонда за развитие на документалното кино на WorldView (Project Development Fund) можете да откриете на адрес http://worldview.cba.org.uk/

Бихте ли се представили?

На 35 години съм. Израснал съм в Лондон, но прекарах голяма част от младостта и студентските си години, работейки в Латинска Америка. Интересувам се от литература, поезията е голямата ми страст, също и езиците. От 4- до 11-годишна възраст посещавах училище, където се преподаваше санскрит, и винаги съм искал да живея
и работя в Индия – желание, което започнах да осъществявам след 20-ата си година.

На колко години бяхте, когато заснехте първия си документален филм и за какво се разказваше в него?

Бях на 18 и това беше филм за Куба. Живеех там и се захванах да помагам на швейцарски филмов екип. Имаше нещо в работния процес, което ме плени – като мистерия, която се разбулва. Преди това нямах никаква представа как се прави кино. Но възможността да уловя мигове от ежедневието, да заменя обикновената реалност на работещия човек, хванат в капана на самотната изследователска работа в библиотеката, с магическия свят на филмовата действителност бе твърде съблазнителна, за да се съпротивлявам дълго.

Коя е предпочитаната Ви роля – продуцент или режисьор?

При независимите творци днес е трудно да се направи разлика между двете функции! От всички нас се очаква да бъдем мултифункционални, но все пак, ако мога да избирам, бих предпочел да режисирам. От създаването си през 1998 г. компанията „Native Voice films” е произвела около 30 документални филма.

Повечето от тях са за телевизията, нали?

Да, повечето са за телевизията, но има също пълнoметражни и експериментални филми. Работил съм много в експерименталното кино, най-напред за да разбера принципите на монтажа и как изображенията се съчетават, а това ми даде и възможност да науча някои основни правила на киноезика.

Защо сте продуцирали толкова много филми за Латинска Америка?

Защото съм пропит с нейната поезия от най-ранна възраст – учил съм в Чили, Аржентина и Куба.

Кой е най-успешният Ви документален филм по отношение на награди и публика?

“We Are The Indians” беше посрещнат много добре, големи ТВ канали го купиха и получи 3 международни
награди.

Последната Ви творба „Бенгалският детектив” беше селектирана за „Сънданс”. Как ви дойде идеята за този филм?

Това е третият ми пълнометражен филм, а предишните репортажи, които съм снимал в Индия, бяха по актуални събития. Дълго време търсих история, в центъра на която да е реален персонаж, чрез чиито действия можем да научим нещо и за живота на другите хора. Огледах се за руски адвокати, аржентински психоаналитици и, евентуално, за детективи от Индия. Същевременно търсех възможност за смесване на стиловете: кръстоска
на боливудския мюзикъл с британската социална драма. Докато преподавах в Индия, забелязвах много рекламни пана на частни детективи, а и познавам хора, които са ползвали услугите им. Открих, че причината за повишаването на интереса към дейността на частните детективи е, че хората са загубили доверие в държавните органи. Гражданите се обръщат към такива агенции и в техните офиси можете да откриете една страна на индийското общество, която обикновено става скрита. Така че това се оказа много интересно място за режисьор – място, където хората идват и разкриват себе си. Ако някой може да получи достъп до това пространство, му се отваря прозорец към скрита, но реална страна на индийския съвременен живот. След това всичко се свеждаше до достъпа ...

Какви бяха основните трудности в бенгалския Ви проект?

Режисьорите не обичат несигурността – те могат да имат ужасно много работа и след края да се озоват „наникъде”! Но затова документалният филм е толкова добър посредник – той може да реагира на непрекъснато променящата се и изненадваща реалност, която се представя пред камерата всеки ден. Следвайки детектива, трябваше да си създам определени правила. След като започна разследването, трябваше публиката да се отведе на своеобразно „пътешествие” и на всяка цена да се стигне до някаква равръзка, която в два от трите случая във филма се получи успешно. Имахме доста фалстартове, защото хората много пъти ни отказваха, разбира се. За мен обаче също толкова важно като сцената развръзка беше и въвличането на публиката в емоционалното ядро на онова, което чувства всеки човек във всеки един отделен случай. Исках да вкарам свидетели в живота на тези толкова различни хора, в техните моменти на сериозна дилема. Не е необходимо да се знаят каквито и да са детайли за героите – единствено отговорите на емоционалното им пътуване. Млад мъж подозира член на собственото си семейство в убийство; жена на средна възраст трябва да вземе решение за неверния си съпруг; беден собственик на магазин продава фалшиви козметични опаковки. Така личните драми на персонажите отразяват по-глобалните проблеми в съвременна Индия.