Андрей Паунов: Правя филми, които комуникират с публиката

Една рижа котка броди из Европа. Премина през фестивалите в Лондон и Триест, официално се показа на света на 9 септември 2011 по време на фестивала в Торонто. Ще е я видим и в София на 16 март във филма на Андрей Паунов „Момчето, което беше цар”. Там, освен любимата котка на „момчето”, ще видим и историята на едно несъществуващо царство.

Разкажете ни повече за предварителната работа по „Момчето, което беше цар”.

Тази продукция отне страшно много време, години наред. Най-голямата част от работата по филма бе кастингът. Обиколих държавата, за да открия жителите на това „царство” – енигматични герои, разказващи парчета от голямата история на Момчето-цар. Работих с екип от проучватели, които изчетоха всеки ред, написан някога за царя по вестници и списания, и имах един огромен списък от герои типове, от които се интересувах особено много. Филмът има няколко езика и всеки един от тези езици е отделен филм. В резултат на тази работа има доста истории, които няма да видите в окончателния вариант на филма.

Какво е отношението Ви към публиката, която ще гледа филма?

Искам да правя филми, които да комуникират с публиката, и общо взето, най-добрият вариант на кино, според мен, е онзи които не ти сдъвква и изплюва отговори, а ти дава възможност да пътешестваш в него. Аз не само че обичам да гледам такива филми, в които мога да пътешествам, но се опитвам и да ги правя. Да, отношението ми е вътре, можеш да го откриеш, ако искаш, но предпочитам зрителят да усеща едно свободно, отворено пространство. Идеята и в този филм е неговата история да започне да живее от момента на финалните надписи. Филм, който, щом свърши, искаш да гледаш отначало. А и не започвам филм, за да получа отговори, а за да задавам въпроси.

Какви въпроси получихте от Симеон Сакскобургготски преди започването на снимките?

Не получих предварителни въпроси. Срещнахме се, разказах му какво искам да правя и го поканих да участва. Доста време мислих по какъв точно начин царят може да присъства във филма, тъй като най-интересни ми бяха неговото отсъствие и механизмът, по който неговата енигма съществува в пространството. Но въпреки това личният разговор между мен и него бе просто задължителен. А за да се случи този разговор, трябваше да имам много време и късмет. Просто извадих късмет.