Четири стъпала – границата за достоен живот

Четири стъпала разделят хората с двигателни увреждания от достоен живот. В тъжната констатация може да ни убеди спектакълът „Невидими“ №1, част от програмата на АСТ Фестивал за свободен театър. Негов режисьор е Неда Соколовска, която завършва образованието си в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и Финландия. Именно в чужбина се запалва по политическия театър, в частност социалния.

„Невидими“ е развит в жанра вербатим, което в превод означава буквален. „Това е техниката, с която работим. При нея актьорите слушат в действително време интервюта, взети с реални хора и ги пресъздават. - отбелязва Неда - Те ги възпроизвеждат симултанно.“

Идеята за постановката й хрумва, докато се опитва да върви по тротоарите с бебешка количка. Чак тогава осъзнава какво предизвикателство е това в България и преоткрива „невидимите“ до този момент пречки, които не й позволяват да се движи спокойно. В същото време се сеща как във Финландия вижда постоянно хора в инвалидни колички, докато у нас такива няма. „Толкова здрави ли са хората в тази държава?“, изникнал въпросът в съзнанието й.

Оказва се, че 800 хиляди българи са с доказана инвалидност, като някои от тях живеят затворени зад стените на стаите си, тъй като не намират начин да се придвижват из българските улици и учреждения. Тези хора остават невидими за останалите си сънародници.

Чрез спектакъла си Неда опровергава и представите на мнозина, че хората с двигателни увреждания са непривлекателни, тъжни и умислени. Всъщност сред тях има много качествени, красиви и забавни хора, които не могат да се справят с липсата на скосявания по булевардите, високите бордюри и стъпалата на сградите.

Този, който доказва твърдението й, е Велислав Велчев – участник в проекта. Той е студент в НБУ, който е загубил преди няколко години двата си крака при инцидент. „Липсата на крака по никакъв начин не се отразява на качествата на неговата личност“, категорична е Неда.

Първите стъпки към историите на хората Неда се опитва да събере, като пуска в сайта на хората с увреждания покана за участие в проекта й. „Искахме да знаем как живеят те в толкова недостъпна среда“, обяснява тя. Отговарят й двама души. Първият е Георги - Войводата, който е живял много години в Дубай. Оттам се е върнал с ампутиран крак. „Той предостави охотно цялата си лична история. Даде огромен визуален материал. Той е човек, който изразява себе си без задръжки - отбелязва режисьорът и допълва, че за проекта не са интервюирани много хора. Целта на екипа е бил да представи различните им гледни точки.

„Имаме разказа на момче болно от церебрална парализа – Иван, той е на 15 години и сега е моментът, в който навлиза в живота, етапът, в който отминава детството", разказва авторът на „Невидими №1“. "Имаме и жена, която е отгледана от човек с увреждания. Нейният разказ също е много любопитен. Тя разкрива една позитивна личност, която искрено обича живота.“ „Невидими“ разбива стереотипа на човека, който трябва да е в подчинена, слаба позиция, сякаш е „длъжен“ да е песимист.

„Всъщност тези хора не са равноправни с нас единствено по формални причини", отбелязва Неда и разкрива сцена от спектакъла: „По време на представлението се провежда реален телефонен разговор с обяви за работа. Обикновено гледаме да изберем обяви, в които човек в инвалидна количка би могъл да се справя. Обаждаме се, без да знаем как ще протече разговорът. Актрисата набира телефонния номер и публиката слуша какво й отговарят. В 98% разговорът протича така: Актрисата обяснява, че има опит в обявената сфера. Канят я на интервю и тогава изпълнителката казва: Само че трябва да ви кажа още нещо, аз съм на инвалидна количка. Имало е само един случай, в който от другата страна на телефонната слушалка казаха, че това не е проблем, даже човекът попита какво се е случило", продължава разказа си Неда.

"Всички останали отказват, не защото нагласата им е негативна или изпитват неприязън към тези хора, а обясняват, че има четири стъпала, които човек с такива проблеми няма как да ги мине.“...

„Невидими№1“ може да гледаме на 16 ноември от 19.00 часа в Червената къща.

Това съвсем не е единственият театрален проект на Неда Соколовска, която започва режисьорската си кариера с класики като „Майсторът и Маргарита“, „В очакване на Годо“. Нейна бе и една от сценичните части от филма на Тарантино и Родригес в „Четири стаи“, играни в Театър "София".

„ В началото се интересувах повече от конвенционалната драма, авторската пиеса. - спомня си Неда - Не ме занимаваха толкова новите форми, колкото линейното провеждане на сценично действие.Това е важен етап, през който всеки автор трябва да мине. Художникът в началото рисува кубчета и вази, преди да мине на кубизъм например. Оказа се, че един готов текст никога не ми е достатъчен и винаги искам нещо да променя – отбелязва режисьорът. "В социалния театър виждам желанието си да сглобявам схеми, композиции. Това се съчета с моята социална ангажираност. И то не на политически партийно ниво, а на социално, в човешко отношение. Процесите в обществото наистина ме вълнуват", допълва тя.

Режисьорът сподели и за разликата между България и Финландия. Неда реши да каже нещо „банално и много вярно: там е много студено . И това може да бъде разбрано на всякакви нива. Климатът създава хората и начина им на общуване. Хората трудно разговарят. Липсва спонтанността. За да стигнеш до момента на искреност, да споделяш с някого, се минава дълъг период. От друга страна, леко парадоксално – финландците имат нужда и се радват, ако срещнат сърдечен човек.“

Що се отнася до обучението й там, още в началото веднага я хвърлят в дълбоките води на театъра. Първото нещо, което й дават, е да постави сама пиеса. „Бях учудена. Никой не ми каза как се правят тези неща", спомня си Неда. 

"Така направих едно представление, само гледайки другите си колеги. Минах през целия процес, всичко изкарах с пот и сълзи. Но вече знаех, че съм готова да съм режисьор. Не дипломата, а един приключил процес от самото начало до неговия финал те прави такъв. В България режисьорите толкова много четат теория, че придобиват страх и възприемат правенето на театър и режисирането като нещо тежко и твърде отговорно. Стават предпазливи. А това е спонтанен процес. За него не трябва да се полагат огромни усилия. Където има усилие и страх , не може да има свободно творчество, отбелязва тя.

Следват още два театрални проекта, свързани с нейното име. За първия „Яце Форкаш“ Неда и екипа й правят експедиция в Родопите. За седмица обиколят 21 села и взимат разказите на 50 човека.

Другият е „Майките“, който тепърва ще бъде стартиран. В него ще бъде разгледан моментът с раждането, който е „толкова велик, колкото и смъртта, но по някакви причини е възпят много по-малко в литературата и изкуството, отбелязва Неда Соколовска. "Това е страхотна метаморфоза, която преживява една жена. Преходът към майчинството е по-малко физически, отколкото психически и душевен. Искам да проследя сбогуването с независимостта на една личност, която оттук насетне не мисли само за себе си, а и за новия човек, за когото започва да се грижи“, казва тя.