Българинът загуби самоиронията си

Въпреки че е описан манталитета на врачани, в "Живак" няма да видим повърхностен и негативен техен образ. Това обещава актьора Димитър Живков. А постановката може да видим в петото издание на театралния фестивал "София Моно", който ще се проведе от 29 май до 4 юни. Обичайната му сцена – парка на Военната Академия, ще посрещне феновете на фестивала на открито, "под звездите" с традиционно качествени, театрални постановки от афиша на столицата. Тази година в програмата му ще има и две музикални вечери.

А на 30 май може да се насладим на един от най-забавните моноспектакли – именно "Живак". Само през този сезон Димитър Живков го е изиграл повече от 50 пъти. Повече за постановката и за себе си разказва актьорът пред Dnes.bg.

Трудно ли е да играете Димитров, Здравко, Бабата, Взводния, Снайпера, Анна, Йоцко, Веси, Баце Мише, Спас Певеца, Стрина Милетка едновременно? Няма ли нещо шизофренно в това да изиграете толкова много персонажи в един моноспектакъл?
 
Доста е трудно и изисква огромна концентрация и вяра. Често изглежда шизофренно и понякога усещането е точно такова, особено в началото. Но с правилното разпределение на вниманието, вярно изработените акценти и ясните характери, нещата влизат в контрол.
 
Сам написвате текста за пиесата, където описвате манталитета на врачани. Как приемат постановката хората там?
 
С радост и благодарност. За съжаление, в последните години се изгради доста негативен и повърхностен образ на северозападния човек. Създавайки представлението много сме се старали да избегнем подобно подигравателно обрисуване на характерите. Един от най-хубавите комплименти, които съм получавал за представлението е от мой чичо от Враца, който каза: "Дойдох на представлението преднамерен - мислех, че ще са смешки и простотии. Но вие показахте, че въпреки трудностите и чешитлъка в нас има и достойнство, непреклонност, чувство за принадлежност. Браво!"
 
Има ли автобиографични моменти в постановката, все пак и вие сте от Враца?
 
Не, в спектакъла няма автобиографични елементи, ситуациите са измислени и развити въз основа на мои наблюдения и представи за определени хора, поставени на друго място, по друго време.
 
Умее ли да се надсмива над себе си българина?
 
Струва ми се, че с оглед на все по-трудното оцеляване на обикновенния българин и способността му да се надсмива над себе си е намаляла. Хората сякаш станаха по-затворени, недоверието към околния свят расте и постепенно чувството за хумор отива на заден план. А с него и самоиронията. Другата крайност е да се подиграваме с ближния, за да се чувстваме ние нещо повече. Такива наблюдения имам.
 
По-трудно ли е да се прави моноспектакъл, отколкото да имате партньори на сцената?
 
Доста по-трудно е, защото отговорността и задачите на изпълнителя са по-големи. Физически също е доста предизвикателно. В същото време и в това е чара и сладостта от правенето на моноспектакъл - усещането, че всичко зависи само от теб на сцената. И за добро и за лошо. Често обаче хората, гледайки един моноспектакъл, отдават цялата заслуга на актьора. Но и тук, в изграждането на представлението също присъстват режисьор, сценограф, композитор, костюмограф и техните заслуги за успеха на подобен проект са огромни. Актьорът е върха на айсберга. Ако обаче няма стабилните позиции на гореспоменатите, често има опасност нещата да пропаднат.
 
Как се намират пари за изкуство в България?
 
Трудно, много трудно! Малко са хората, които са готови да дадат пари за изкуство. А пък на тези, които имат възможност и желание системата пречи или най-малкото не помага. Затова често екипите правят компромиси или се договарят при еветуално реализиране на проекта да разпределят приходите, ако остане нещо след плащане на наем на зала, техника или по-специални нужди, без които даден спектакъл не може. Подкрепата за частните трупи и проекти е смехотворна - и като размер на отпусканите средства, и като отношение. Държавното субсидиране е изкривено и субективно. Пари за изкуство в България се намират или изкарват с огромни жертви, особено ако е в полето на частната инициатива.
 
Защо решихте да ставате актьор?
 
Защото не успях да стана каубой! Като малък така бях решил - артист или каубой. Отраснал съм в среда на служители на МВР и военни. Естествено беше в един момент да искам да стана и полицай. Приеха ме психология в СУ, записах, но същата година кандидатствах и в НАТФИЗ, и след като бях приет и там - избрах актьорството.
 
С "Живак" спечелихте "Аскеер" за изгряваща звезда. Какво означава подобно отличие за вас?
 
Много е приятно, когато млад артист е отличен за авторски проект, направен с много любов и с помощта на близки съмишленици. Още повече, когато трудът и постиженията са оценени от колеги. Опираме обаче до въпроса с мащаба. Като цяло културата и сценичните изкуства са доста недооценени и за съжаление стоят ниско в полето от интереси на българина. Затова и според мен на много хора наградите, които се раздават за постижения в киното, театъра, въобще сценичните изкуства не говорят много на хората. Остава личното удовлетворение, което не е малко.
 
По-трудно ли е да се захванете със следващ проект, след като вече сте носител на такова отличие?
 
Задължаващо е! Чрез наградата ти е гласувано доверие да бъдеш носител на определени ценности в сферата, в която твориш. Аз поне така усещам тежестта на подобно отличие. За мен е логично да надскоча постигнатото дотук. Вече е въпрос на възможности и определени фактори дали ще успея.