Деян Жуан и Дон Донков

Дон Жуан е легенда, култ и еманация на мечтата за необуздан нагон.

Образът на великия любовник е културулогичен въпрос, с който са се занимавали композитори, писатели, драматурзи, режисьори и какви ли още не. Затова всъщност най-вероятно има десетки Дон-жуановци.

В известния филм с Джони Деп например, човекът е спасител на самотни жени в криза на средната възраст, както и на харема на турския султан.

Александър Морфов има съвсем друга идея за Дон Жуан в новата си постановка по едноименната пиеса на Жан Баптист Молиер.

Той изгражда своя герой като ужасяващ и смешен, едновременно комедиен и трагичен образ. Той е по-скоро испанецът на Макс Фриш, отколкото колкото коварният и гениален луд в "Дневник на прелъстителя" на Сьорен Киркегор.

Морфовият Дон Жуан (в ролята - Деян Донков) се развива пред зрителя през двете действия на пиесата заедно със своя Сганарел (в ролята - Захари Бахаров), докато накрая достигне до пълно самоунищожение. Всички герои в представелнието са потопени в истините за първичната човешка природа. И всеки сам се справя със противоречията й по свой начин.

Което поражда множество забавни ситуации. Сценогрфията и осветлението въздействат с кинематографичност и сила, типична за специалните ефекти във филмите, допълнени от музиката.

Режисьорските решения пък успяват да превърнат героя на Молиер в съвременен и реалистичен образ. И те карат да мислиш. И да чувстваш. Защото Дон Жуан е вечно жив.

Той е наказан да бъде винаги самотен. Непрекъснато има своите слуги около себе си, всички жени са в краката му, но е достатъчно прозорлив, за да усети самотата на изоставения сред тълпа от лицемери човек. Неговата драма е породена от знанието за липсата на наказание.

Той, като чужденеца на Камю, е изоставен от Бог. Като свръхчовека на Ницше го е убил, обявил е смъртта му и се е провъзгласил за Бог. Познаването на човешката природа го прави скептичен към нея.

Скептичен е и към светостта на свръхестественото. Той е практичен и вярва, че 2+2=4 и 4+4=8. И в представлението непркъснато го повтаря - това е неговата аргументация. Само арикметиката и физическите действия са видими и доказуеми.

Той е носител на спора на духовното с телесното. И до края не намира баланса между двете, окован от страха си.

Дон Жуан на Морфов не се страхува от наказание. А от възможността да се самоизмами, да направи грешен избор. Затова не прави избор, а само опит.

Невярността му е търсене на нещо, в което да повярва, но с всеки изминал ден, той установява, че това е невъзможно. Единственото наказание е да остане сам физически.

И след убийството, след разбитите сърца, след богохулствата, Дон Жуан полудява - самотен и изоставен.

С духа на убития полковник и на всички, които е погубила скуката и жестокостта му.

Така Молиер и Морфов го осъждат - с живота сред мъртвите сенки на убитите мечти.