Наистина ли „Губим в надпреварата да печелим”?

„За нашата култура е типично това, че насърчавайки изключително конкурентни нагласи, ние насърчаваме агресивните емоции, които подклаждат конкуренцията, въпреки че агресията сама по себе си е табу.” В думите на
Бруно Бетелхайм ще се убедим и като прочетем книгата на Алфи Кон "Губим в надпреварата да печелим", която излиза от 27 април у нас.

Отъждествяването на конкуренцията с успеха в естествения отбор не е нищо повече от културен предразсъдък – успехът, дефиниран като оставяне на повече потомство, може да бъде постигнат с помощта на най-различни стратегии, които са по същество форма на сътрудничество, а за да не „Губим в надпреварата да печелим”, препоръчително е да обърнем внимание на доводите на Алфи Кон.

Съществува схващане, че подлагането на децата на лишения е най-добрият начин да бъдат подготвени за жестоката житейска действителност. Макар че тази хипотеза не може да бъде нито потвърдена, нито убедително отречена по емпиричен начин, противоположната й хипотеза е много по-приемлива и човечна: това, което най-добре ни помага да се справим с антагонизма и отхвърлянето, е безусловното приемане, което сме получили на ранна възраст; това, което ни помага да издържим на трудностите, с които се сблъскваме по-късно в живота, е първично изпитаното от нас чувство за сигурност.

За да установим цената, която плащаме за конкуренцията във всички аспекти на социалния и личен живот, трябва с времето да се замислим за унищожаването и пропиляването на талантите и способностите, които не съответстват и не могат да съответстват на този конкурентен стереотип, както и за неизбежния провал на мнозина, които се опитват да се приспособят, но в повечето случаи не успяват – не защото им липсват способности, а защото им липсва агресивност.

Алфи Кон, автор на „Митът за дисциплината”, анализира именно тази антагонистична характеристика на живота, днес превърнал се в нескончаема върволица от състезания. От момента, в който звънне будилникът, до мига, в който положим глава на възглавницата, от прохождането до смъртта си, ние непрестанно се борим да сме по-добри от другите.

Не си даваме сметка за конкуренцията – именно защото сме напълно потопени в нея. Икономическата ни система е основана на конкуренцията, а образователната ни учи отрано не само да триумфираме над другите, но и да ги възприемаме като препятствия по пътя към собствения си успех. Свободното ни време е изпълнено с високо организирани игри със сложни правила, в които се очаква един индивид или отбор да победи останалите.

Съперничеството съществува дори в семействата ни – то е безмълвна, но често отчаяна борба за домогване до одобрение и любов, тъй като първото се възприема като ограничено благо, а второто – като вид награда. Конкуренцията е дълбоко вкоренена в живота ни и е трайна част от него.