Истории в духа на "1001 нощ"

Политически интриги, противоречиви човешки страсти и магията на любовта в стила на „1001” нощ. Това са темите, които ще ни занимават в новия роман "Нощите на османската принцеса", който излиза у нас.

Негов автор е американката Линда Лафърти, написала общо три книги, които се радват на международен успех.  В романа й, който излиза у нас, се разкрива целият спектър от добродетели и пороци. Поведението на героите й – от привидно най-злите, до така наречените добри – винаги е съвършено мотивирано. Светът, който описва, не е нашият съвременен свят, а една завладяваща история, поглед към автентичен исторически период, в който обаче ще открием характери и постъпки, с които се сблъскваме и днес.

„Нощите на османската принцеса” има няколко специфични черти – силните женски персонажи; идеята, че човек може да постигне изкупление и да намери покой и проникване в най-тъмните и скрити кътчета на човешката душа.

„Да, казват, че пиша може би донякъде мрачно. Но такава е човешката природа. Надявам се, че успявам да покажа и светлината, разсейваща този мрак. - обяснява Лафърти - Когато се настроя на историческа вълна, се опитвам да направя всичко възможно, за да създам онзи свят, в който живеят героите ми. Това не е нашият свят... Но се надявам да ви хареса.”

В „Нощите на османската принцеса” политически амбиции и добре пазени тайни в харема, съблазняване и копнежи в духа на „1001 нощ” ще ни отведат в Истанбул от началото на XIX век.

Константинопол, 1826 г. Всеки месец при новолуние, когато слънцето все още не е изгряло, една лодка се отдалечава към най-дълбоките води на Босфора, между Европа и Азия. Чува се сподавен вик, бърз плясък и... отново тишина. Принцесата - Есма Султан, любимата сестра на султана, заспива блажено в своя дворец на брега, изпратила поредния си любовник християнин на смърт.

Султанът – Махмуд Втори обмисля да наложи нов ред в Османската империя и да се справи с непокорните еничари. Затова отстранява най-добрия от тях – ага Ахмед Кадир, като го изпраща за страж на принцесата.
Палачът – Ахмед, или Иван Постивич, роденият като християнин войн, е обучен за езда и битки, но вместо това e заставен да бъде личният палач на Есма Султан.

Две силни личности се изправят една срещу друга. Есма Султан се разболява от странна болест и по съвет на лекаря си започва да споделя мислите, които я терзаят, с единствения човек, посветен в нейната тайна. Защото това е болест на душата, а не на тялото.

Всяка нощ тя разказва на Ахмед своя живот и го отпраща преди първите лъчи на слънцето, но разкрила частица от себе си: Коя е Есма, какъв е бил животът й. Какво е превърнало принцесата, която е приятелка и закрилница на жени от различни народности с различна вяра, в жестока убийца на млади мъже...
Възможно ли е едно сърце да бъде обезобразено дотолкова от жестоките актове на сила и власт, че да престане да обича? Има ли сили любовта да излекува наранените души и да промени хода на историята?

Изплетох „Нощите на османската принцеса” като плитка от измислици, изплетена около сърцевина историческа истина. - обяснява още авторката - Действително е имало османски султан Махмуд ІІ, който бил невероятно красив и могъщ владетел и имал по-голяма полусестра на име Есма Султан. Тя е била глезена повече от всички останали, а баща й Абдул Хамид І й подарил дворец, когато била едва на десет годинки. (Гостите на Истанбул могат да отседнат в един от нейните дворци, превърнат днес в елегантен хотел.)

Животът й наистина бил скандален. Филип Мансел, автор на „Константинопол – град на световните желания, 1453–1924“, пише, че Есма обхождала всички християнски квартали и селца наоколо в търсене на любовници. Говорело се още, че след като тя лягала с тях, „изтощените“ млади мъже били изхвърляни в Босфора. (Удавянето било един от традиционните начини за разправа с враговете и други неудобни персони по времето на османците.)

Още нещо любопитно - макар и принцеса, Есма Султан е имала собствен харем, както и множество могъщи евнуси. Харемът в онези времена бил символ на социален статус и богатство. В случая на Есма Султан харемът й може би е бил най-вече място за приютяване на домашни прислужници, слуги и компаньонки. Наистина си е имала и дамски оркестър.

Не по-малко вярно, за съжаление, е и ликвидирането на еничарите чрез поголовна сеч. Голяма част от аспектите на това тъжно събитие са така, както съм ги описала. И орденът на бекташите действително е бил прогонен от Константинопол, защото се е числял към еничарския корпус.”