“Работихме с наистина уникални ъндърграунд артисти.”

Режисьорският дебют на Бен Берковиц е точно преди 10 години с филма “Straightman” (Benzfilm, 2001), поставящ проблема за приятелството между хетеросексуален мъж и гей по изключително некомерсиален и нетипичен за американското кино начин (т.е. без влюбвания, секс и други клишета тип Холивуд – “просто историята на двама прия¬тели, от които единият харесва жени, а другият – мъже”, както казва самият режисьор).

Целта на филма, по думите на Берковиц, е да покаже взаимоотношенията между две различни общности, два различни свята, които съществуват паралелно в един и същи град. Подобен фокус има и вторият му филм – “Полският бар” (2010), с който се открива и Международният конкурс на СФФ и чиято европейска премиера е именно в София...

Да, във филма се опитвам да проследя взаимодействията между различните общности в Чикаго – еврейската, полската, афроамериканската. Като режисьор не бих се захванал да правя филм специално за еврейската общност в Чикаго или за полската и т.н., защото това, което ме интересува, са преди всичко взаимоотношенията между различните общности. В каталога на СФФ много правилно е написано, че това едва ли е филм, който би допаднал на всекиго, но аз не съм го правил, гонейки успеха например на “Спайдърмен”.

Единствената причина, поради която го направих, е да вникна по-дълбоко в съвместния живот на тези толкова различни една от друга общности в Чикаго. Обикновено след прожекция хората ме питат “Защо “Полският”?” Да, историята във филма не е много полска, но един вид този бар, където героите на филма почти живеят, е един вид пресечна точка на множество житейски истории – нещо, с което хора, принадлежащи към различни общности, могат да се идентифицират.

Филмът е сниман в полския квартал в Чикаго и като визия и звук има не само художествена, но и документална стойност...

Да, много сме обсъждали тази страна на филма. Кварталите, градовете в цяла Америка, по целия свят дори, непрекъснато се променят. Ето, мога да дам пример и със София, където не съм идвал от няколко години. Много мои приятели, работещи тук, казват, че тя се е превърнала в огромен мол. Същото е и с полския квартал в Чикаго. Чикаго е градът с най-многобройно полско население в света и ако бяхме снимали този филм преди 10 години, атмосферата щеше да е почти като в Полша... Имам предвид, че хората все още живеят там, но географията се променя. Предишният ми филм беше заснет в друг чикагски квартал, който днес изобщо не изглежда по същия начин – искам да кажа, дори не съществува, защото самите хора вече не живеят там. От появата на екран на “Полският бар” е минала едва година, но някои от местата във филма вече изглеждат по съвсем друг начин.

Съдържателят на “Полският бар” е самият Мийт Лоуф. Историята във филма обаче е от съвсем друг музикален порядък – някъде по средата между песните на идиш и диджейството. В саундтрака на филма неслучайно влизат “Балкан Бийт Бокс” и Socalled…

Идеята беше да покажем, че главният герой на филма наистина обича диджейската професия, въпреки че семейството му очаква от него да си намери сериозна работа. По звука на филма работи добър екип, който е работил и за много американски филми, снимани тук в “Бояна филм”. И в саундтрака на “Полският бар” няма да чуете нито едно парче, което може да бъде чуто в други филм. За този филм работихме с уникални ъндърграунд артисти от чикагската хип-хоп сцена, чиято музика днес се определя като абсолютен авангард. Не твърдя, че след две години все още ще бъде, защото в тази музика, както и в съвременните градове, всичко се променя много бързо.