Еран Колирин: Моят филм е пропит с несигурност

Новият филм на израелския режисьор Еран Колирин „Размяната” е филм за неразбирането, което произтича от вглеждането в дребните и ежедневни неща. Филм за нашата отчужденост от хората и от света около нас, но и от самите себе си. На представянето на филма в Дома на киното Еран се пошегува, провокиран от наш въпрос, че докато световноизвестният му шедьовър „Посещението на оркестъра” е по-кишонски тип филм, то „Размяната” е по-кафкиански. В крайна сметка обаче двата филма съвсем не са толкова различни един от друг, колкото изглежда на пръв поглед…

Да започнем от героя ви, Одед, който в един момент започва да подлага на съмнение ежедневието…

Едно от нещата, които най-много обичам в киното, е, че понякога и най-баналните неща, ако се вглеждаш в тях достатъчно дълго, започват да ти изглеждат странни. Ако се вглеждаме продължително и задълбочено в един обикновен стол например, в даден момент той започва да ни изглежда като нещо напълно непознато…

Ако започнем да се вглеждаме в нещата, в един момент ние започваме да си задаваме въпроси: „Какво е автомобил?” – „Голяма кутия с четири колела, в която хората влизат и от която излизат”… И така понякога най-баналните и рационални неща стават ирационални. За мен ирационалното не е в тъмните и неосветени ъгли, в странната музика и в извънземните. Смятам, че самият факт, че имаме къщи, коли и пътища, е достатъчно странен и обезпокоителен, зада започнем от него… Както е при Кафка – започваме да смятаме, че само отиването до съседното село е опасно за нас, че пресичането на пътя е невъзможно. И моят филм е пропит от това чувство на несигурност, което изпитва вглеждащият се човек, човекът, който разглобява структурите на ежедневието си…

Кафка е много добро сравнение. На доста нива. Героите във Вашия филм също имат тази вътрешна скованост като героите на Кафка…

Да, човекът се превръща в предмет. В един момент ти осъзнаваш, че просто си поставен някъде: не използваш пътищата, а те използват теб, не използваш стълбищата, а те те използват. Даваш си сметка, че човекът не е господар на света около себе си, а светът го използва.

Филмът е адски различен като атмосфера от „Посещението на оркестъра”, но едновременно с това Вашият почерк не може да се сбърка…

За мен никога не е имало чак такава разлика между двата филма, защото езикът на киното в крайна сметка е един и същ, но да – като атмосфера „Посещението на оркестъра” е по-оптимистичен филм, който търси човешкото взаимодействие, докато „Размяната” е филм за състоянието на отчуждение,
когато преставаш да разбираш хората и света. Може на пръв поглед да изглежда като смяна на ракурса или стилистиката, но такъв е и самият живот – понякога се чувстваш преизпълнен с любов към света и хората, а понякога просто не искаш да имаш нищо общо с тях.

Ако си говорим за филмовата традиция, „Посещението на оркестъра” носи нещо от духа на филмите на Ефраим Кишон, докато „Размяната” на моменти напомня дори на скандинавски филм като атмосфера.

Общото между тях обаче е, че и двата филма са абсурдистки. И първият, който е много топъл, и вторият, който навярно ви напомня скандинавското кино заради студенината и отчуждението. Самият Кишон, нека кажа, не винаги е бил топъл човек. Да, той е известен с някои много топли филми като „Каналът Блаумилх” и други, но винаги е бил и много саркастичен човек – като древните сатирици…

Човек не може да бъде преизпълнен с любов към света през цялото време. И аз самият смятам, че израстването на един режисьор, на един творец, винаги става посредством подлагането на нещата на съмнение… Защо имах толкова голям успех с първия си филм? Какво означава този успех? Такива въпроси… И затова вториМоятят ми филм е за съмненията, които ни глождят понякога. Мисля, че киноезикът, който използвам, е същият, похватите ми, начините на заснемане, композицията, разбирането ми за света – както в живота, понякога се чувствате близки до хората, а понякога просто си казвате: „Какво става тук?!”…