Морско откровение

Този текст не може да предаде и 20% от това, което изживях, след като гледах първото си представление на Питър Брук. Защото “Великият инквизитор” беше откровение.

Като морето, което никой не може да обясни. Като светлината, която всеки може да опише като частици, движение, скорост и енергия, но никой не знае как влиза в душата.

В този смисъл “Великият инквизитор” също може да бъде описан по хоризонтала като сюжет и място, и случващо се. Всъщност, спектакълът представлява един безкраен монолог – от една глава на “Братя Карамазови” на Достоевски, който тече без никакво особено действие.

Испанската инквизиция, по време на която, след масова екзекуция – кръв, жестокост, храна за масите – сред тълпата се появява незнайно защо преродилият се Исус Христос. Великият инквизитор го затваря в тъмницата и започва монологът за вярата, властта, идеите...

По хоризонталата тук спира действието. И започва откровението.

Пред проникновения, спокоен и любящ поглед на божия син се разкриват всички рационални аргументи против вярата и християнската идея.

Кое е по-важно – духовният или земният хляб.

Как гладният никога не се стреми към свобода, а ситият не може да я постигне.

Как идеалът се постига само като яхнеш звяра и повярваш, че сам ти си бог, че можеш да достигнеш бога в себе си.

И почваш да строиш Вавилонската кула, но точно преди да я завършат, хората винаги се избиват. Моралът не е вътрешен закон, той не властва над тъмното в подсъзнанието.

Парадоксите в човешката природа, заложени в рационализирането на света, са толкова чудовищни, че те правят слаб, безпомощен, несъвършен. И единственият начин да ги преодолееш е да се отдадеш на вярата, да надскочиш идеята, да паднеш на дъното и да намериш истината и просветлението след предела на отчаянието.

Оказва се, че уплахата от свободата, която съвременният човек има, се изразява в точно това завръщане към религията, тайната, митът и разните магьосници, защото отговорността, която свободата дава, е непоносимо бреме за обикновените хора.

И както Майстора на Булгаков, така и Инквизиторът поема горещата целувка на отвъдния, но остава на брега на битието. И всеки човеки се страхува да мине през огъня и да види какво е отвъд.

В представлението летяха всички тези грандиозни енергии на парадокса, на странното и противоречивото в човека. И бяха толкова осезаеми и изведени от актьора, че когато в залата прозвуча нечий неизключен телефон, той истерично изкрещя “Изгаси го!”, ми се разтрепериха краката и щях да припадна от страх.

След представлението излязох с треперещи крака и безмълвна. И за първи път по уникален начин се докоснах наживо до онова, голямото и необяснимото, което само усещаме, че съществува и живеем за кратките мигове на случването му. Извън материалното и захвърлила идеята, за малко полетях – като Маргарита...