Киното е сбор от много малки лъжи, които водят до голяма истина

Да пътуваме до отдалечена и непозната точка на света, без да се налага да отидем по-далеч от киносалона, предлага дебют­ният филм на иранския режисьор Рамтин Лавафипур “Запази спо­койствие и брой до седем”, вклю­чен в програмата “Киното утре – големите надежди”.

Киното на Далечния изток винаги е пред­ставлявало смесица от докумен­тализъм и игрални похвати, но това може би е илюзия, породе­на от факта, че културата на страните от тази част на све­та са толкова различни от на­шата, че представеният в тях загадъчен свят ни вълнува пове­че чисто като реалност, откол­кото чисто като кино. “Запази спокойствие и брой до седем” не е изключение. В него историята за малко рибарско селце на брега на морето в Южен Иран, в което основният поминък е контра­бандата на стоки и хора, е лю­бопитна сама по себе си както с екзотиката, която носи, така и с начина, по който е пресъздаде­на за голям екран.

Според вас кое е качеството на филма, което му помага да комуникира с международна­та публика?

Не съм мислил върху това и като цяло никога не мисля дали някой ще може да се свърже с моя филм. Чак след снимките започвам да се безпокоя дали хората ще устано­вят някакъв контакт с него. Всич­ки зрители за мен са важни – от Канада до Южна Африка, защото филмът е направен за тях. Не знам каква е причината за вниманието, което се оказва на филма ми, но от многото неща, които са казани за него до момента, оставам с впечат­лението, че това е заради факта, че той е един различен филм. Може би интересното е, че показвам обикновения живот на хора, кои­то спокойно можем да подминем. Постарах се да погледна към тях с внимание и да предам по най-чист начин това, което виждам, на зри­телите.

Как ви хрумна идеята за филма?

Когато за пръв път научих за подобен тип начин на живот се затворих в дома си в Техеран и написах един сценарий. След това обаче се върнах в района, в който се развива действието във филма, постоях сред тези хора, участвах в контрабанда с тях, станах един от тях. И пренаписах сценария из­цяло, защото първият му вариант беше поразкрасена художествена измислица и представляваше по­гледът на човека от големия град към тях. Историята в сценария, по който заснех филма, може и да не е била толкова привлекателна, но показва погледа отвътре. И веро­ятно затова и се харесва.

Мислите ли, че филмите от вашата страна биха мог­ли да бъдат възприемани и като документални разкази с художествените качества на игралното кино именно защото разказват за култура, много по-различна от запад­ната?

Първото нещо, което казах на екипа си при началото на сним­ките, беше, че филмът трябва да притежава някаква документал­ност. Исках камерата да е винаги след актьора, докато в игралните филми тя винаги е срещу него. Исках да създам чувството за на­късаност на сцените, за да внуша на зрителя, че гледа нещо доку­ментално. Но, разбира се, планът на филма не е документален. И всички сцени са предварително подготвени и заснети като в иг­ралното кино. Филмът се състои от сбор от няколко малки лъжи, които, ако са успешни, водят до голяма художествена истина, а ако не са – до голяма лъжа. Аз се постарах да стигна до една голяма истина и да ви я покажа.

Цялото интервю с Рамтин Лавафипур четете на фестивалния сайт.