Уроците на арабската пролет

За някои анализатори “арабската пролет”, която трябваше да е вестител на демокрацията в тази част от света, е просто илюзия, донесла само безпорядък, пише БиБиСи.

Други стигат още по-далеч – арабите са дотолкова фанатични по отношение на религиозните си убеждения и дотолкова нетолерантни, че демокрацията просто не може да се случи.

Може да се каже, че подобни твърдения са прекалено крайни, но е очевидно, че шеметните дни от пролетта на 2011-та година, когато арабското население на 3 държави свали от власт своите диктатори, са само далечен спомен.

Много от тези, които участваха дейно в революциите преди 2 години, сега са дълбоко разочаровани. Животът им не е по-добър, дори напротив.
 
Но все пак промяната носи и важни уроци, които трябва да бъдат научени, отчитат от БиБиСи.

Основният урок е, че “арабската пролет” определено не е събитие – тя е процес.

Заличаването на дългогодишното управление не може да се случи за един ден. Да, някои диктатори бяха прогонени, убити, но голяма част от политическия елит остана.
 
Действията на Запада бяха противоречиви. От една страна големите сили окуражаваха стремежа към демокрация, но от друга не бяха готови да помогнат за унищожаването на дългогодишните режими.
 
Едва ли някои е очаквал, че в общества, потискани толкова дълго време, за една нощ ще се появят толерантни, плуралистични, готови за твърда защита на човешките права демократични движения. Няма как този процес да не е дълъг и мъчителен – нужни са търпение и последователност.

Друг извод от драматичните събития в арабския свят – няма фиксирана „пътека”. При различни обстоятелства се стига до различен изход от съответната кризисна ситуация.

В Тунис армията абдикира от диктатора и впоследствие се оттегли от политическата сцена.

В Египет се случи нещо съвсем различно – на два пъти след масови публични протести военните се намесиха и отстраниха управляващия президент. Но представата, че на армията може да се гледа като на пръв защитник на демокрацията, винаги е била поставяна под съмнение, макар и с някои изключения като Турция.

В Либия се намесиха западните сили и именно те наклониха везните в полза на опозицията.

В Сирия „пролетта” продължава вече 2 години и с цената на десетки хиляди жертви. Тук Западът се въздържа от интервенция (по редица причини).

Очевидно е, че „шаблон” за демокрация в арабския свят няма.

Един от другите много показателни изводи от случващото се в тази част на света е, че ислямистите също не са особено добре ориентирани в новата ситуация.

Египетските „Мюсюлмански братя” се опитаха да се наложат на всяка цена над останалите политически сили и този настойчив опит за доминация ги изпрати в незавидното положение, в което се намират в момента. Освен това те подцениха изключително много влиянието на армията.
 
Тунизийските ислямисти действаха много по-предпазливо, бяха по-склонни на диалог с опозицията – с други думи осъзнаха, че не могат да управляват сами.

Истината е, че схващането за отстъпление на крайните ислямисти е погрешно, отбелязва БиБиСи. Да, може би сега не са на върха на вълната, но определено екстремистките настроения не се изчезнали със свалянето на диктатурите.

Дори напротив – политическият вакуум и цялостна нестабилност са благоприятна почва за прокарване на идеологията им.

На последно място в списъка на БиБиСи, но не на последно място по значимост е урокът, че силата на гражданското недоволство не е достатъчна за гарантирано успешен завършек на демократична революция.
 
Истинският тест идва след събитията на улицата. Да, надигането на глас и събуждането на гражданското общество са грандиозно събитие за тези арабски държави.
 
Но трябва много работа след това. В противен случай пролетта бързо ще премине в зима…