Камерън – лидерът, чиято съдба беше решена от гаф

Когато Дейвид Камерън беше избран за лидер на британскта Консервативна партия, пресата го нарече "наследника на Блеър". Подобно на премиера лейбърист Тони Блеър той беше млад лидер, който дърпаше към политическия център своята партия, въпреки че на моменти тя проявяваше неохота.

Камерън се оттегля днес след шест години като премиер - и подобно на Блеър съдбата му беше решена от исторически гаф, коментира Джил Лолес от Асошиейтед прес.

За Блеър това беше инвазията от 2003 г. в Ирак. За Камерън това беше решението да свика референдума за членството на Великобритания в ЕС. Той заложи на това, че избирателите ще решат страната им да остане в съюза, след като по въпроса бъде проведен дебат, който да има катарзисен ефект и който да сложи край на разногласията в Консервативната партия по темата за Европа.

Вместо това Великобритания гласува с 52 срещу 48 процента да излезе - и на следващата сутрин със сълзи на очи Камерън обяви оставката си с думите "Не мисля, че ще е правилно да се опитвам да бъда капитанът, който ще преведе страната към следващата й дестинация".

Първоначално той трябваше да остане премиер до избирането на нов лидер на партията през септември, но в понеделник вътрешният министър Тереза Мей беше избрана за ръководител на Консервативната партия, след като и последният й съперник се оттегли. Британската политика може да бъде брутална - камионите за преместване на дома или офиса дойдоха на "Даунинг стрийт" 10 още на следващия ден.

Шестгодишното управление на Камерън като премиер ще бъде запомнено с ненадейния си, самопредизвикан край. Но историкът Антъни Селдън каза, че има и значими постижения.
"Да, завърши катастрофално", каза той пред радио ББС.

Но той заяви, че Камерън е "значима историческа фигура, която все пак е побеждавала два пъти в парламентарни избори, промени партията, въведе цял кръг от прогресивни консервативни реформи наляво от центъра, включително еднополовите бракове, настояваше за заделянето на пари за развитие и модернизира партията".

Когато встъпи в длъжност през 2010 г., 43-годишният Камерън беше най-младият британски премиер от почти 200 години. Той не спечели абсолютно мнозинство в парламента, затова състави коалиция с по-малката формация на Либералните демократи. Това беше компромис, който го устройваше. Управлението беше консервативно във фискалната политика и реформаторско в социалната - и по това приличаше доста на самия Камерън.

Уверен, с безгрижно излъчване и привилегирован произход - първият премиер, заявил, че обича да "разпуска" - Камерън каза, че се надява да бъде запомнен като социален реформатор. Той насърчи визията за "Голямото общество", изградено върху доброволчеството и общностния активизъм и посочи легализирането на еднополовите бракове като едно от най-големите си постижения - въпреки че му струваше подкрепата на някои от социалноконсервативните тори.

Правителството му трябваше да се справя със стагнираща икономика след глобалната криза от 2008 г. и въведе дълбоки съкращения на държавните разходи с цел да намали растящия дефицит на страната. Камерън успя да прехвърли голяма част от вината на предишното лейбъристко правителство, като го обвини във фискално безразсъдство.

В международен план Камерън се пазеше от интервенционизма, който подтикна Блеър да вкара Великобритания в оглавената от САЩ инвазия в Ирак през 2003 г. Когато поиска разрешение от парламента да се включи в бомбардировки срещу режима на Асад в Сирия през 2013 г., депутатите го бламираха.

Великобритания все пак се включи в ударите срещу цели на групировката "Ислямска държава" в Ирак на следващата година и започна да ги нанася и в Сирия през 2015 г. Но тъкмо отношенията на Великобритания със съседите и съюзниците от ЕС го съсипаха, точно когато всичко сякаш вървеше, както той искаше.

Камерън беше преизбран през 2015 г., а Консервативната партия неочаквано получи мнозинство след предизборна кампания, водена на основата на икономическите му постижения и визията му за "модерна, състрадателна Консервативна партия".

Но последната година от управлението му беше помрачена от склонността на партията "да върти все същата стара плоча за Европа", както се изрази той веднъж.

Под натиска на дясната Партия за независимост на Обединеното кралство /ЮКИП/ и евроскептиците в собствената си формация Камерън свика референдум за членството в 28-членния блок.

Той вече беше спечелил два референдума, единия, като победи с лекота на всенародно допитване за въвеждане на реформи в изборната система през 2011 г., а втория, с по-малка разлика, като задържа Шотландия в Обединеното кралство през 2014 г.

Но третият явно се оказа не по силите му. Камерън ще бъде запомнен като премиерът, който извади Великобритания от ЕС и - възможно - предизвикал разпада на Обединеното кралство. Шотландия подкрепи решително членството в ЕС и това даде нов импулс на исканията за още един референдум за независимост.
Джон Дейвис от Института по политология в лондонския Кингс колидж заяви, че в много отношения Камерън е бил успешен лидер.

"Беше стабилен премиер, беше компетентен, добродушен", каза той. "Ако (резултатът от референдума) беше 52-48, само че за оставане в ЕС, щяхме да говорим за велик лидер, велик премиер."
Вместо това "станахме свидетели на унизителен провал, с който той ще трябва да живее до края на дните си".

/БТА/