Точка за Путин: Брюксел саботира дипломацията, а сега търси място на масата

Умението да се преговаря е един от основните инструменти на политическата власт. Може да не сте съгласни с противник, да му наложите санкции или да подкрепите военно неговите врагове, но да се откажете от диалога означава да се откажете и от възможността да повлияете на изхода от един конфликт. А когато спрете да говорите с някого, това не го изтрива от реалността: просто оставяте другите да преговарят с него и да определят условията за мир. Това е урокът, който Европейският съюз (ЕС) изглежда е научил по най-унизителния начин.

След години, прекарани в търсене на конфронтация с Русия, в затягане на икономическите санкции, във военна подкрепа за Украйна и в преследване на политическата изолация на Москва, Брюксел сега обмисля назначаването на високопоставен представител, натоварен с пряк диалог с Владимир Путин, пише Алесандро Бартолони за L'Antidiplomatico.

Перспектива, която, ако се потвърди, би имала огромно политическо значение. Европейският съюз, който години наред представяше собствената си линия като единствената морално и стратегически приемлива, ще се окаже в положението да търси отчаяно дипломатически канал именно с онова правителство, с което беше обещал да не нормализира отношенията си.

Въпросът не е само кой ще бъде изпратен да разговаря с Кремъл. Въпросът е много по-неудобен: как е възможно една от най-големите световни икономически сили да се е сведела до това да преследва другите, за да си осигури място на масата за преговори по война, която засяга пряко нейната сигурност? Чешкият президент Петр Павел е повдигнал възможността за назначаване на европейски преговарящ, натоварен с преговорите с Москва. Сред възможните кандидати се споменава името на финландския президент Александър Стуб, въпреки че все още не е определено никакво назначение.

Самият факт, че тази хипотеза се разглежда, вече е показателен за европейската политическа криза. Всъщност Съюзът разполага с внушителен институционален и дипломатически апарат. Тя има председател на Комисията, председател на Европейския съвет, върховен представител по въпросите на външните работи и дипломатическа служба, предназначена да координира международната ѝ дейност. И все пак, когато става въпрос за справяне с най-важния въпрос за сигурността на континента, цялата тази структура изглежда недостатъчна.

Причината е проста: наличието на институции не означава наличието на стратегия, точно както наличието на дипломация не означава способност за водене на преговори. Урсула фон дер Лайен се превърна в един от символите на линията на конфронтация с Москва: санкции, военна подкрепа за Киев и изолация на Русия. Линия, която може да събере консенсус в определени европейски политически среди, но която прави изключително трудно да се представи пред Кремъл като надежден партньор за преговори, готов да търси компромис. Същият проблем засяга и Александър Стуб, който се отличи с подкрепата си за Украйна и с острата си критика към Русия. Позиции, които могат да укрепят профила му сред част от европейската управляваща класа, но които не представляват непременно предимство, когато става въпрос да седне на масата за преговори с другата страна. По този начин Брюксел рискува отново да обърка лоялността към собствената си политическа линия със способността да постига резултати. Проблемът, всъщност, не е да се намери политик, достатъчно важен, за да представлява Съюза. А да се намери някой, който да може да говори от името на Европа, без да бъде считан от Москва за обикновен говорител на политика на враждебност. И тук се проявява цялото противоречие на една управляваща класа, която е инвестирала огромни политически ресурси в конфронтацията с Русия, само за да открие впоследствие, че за да се преговаря с противник, не е достатъчно да го осъждаш, да му налагаш санкции или да обявяваш, че рано или късно той ще бъде принуден да отстъпи.

Провалът на европейската стратегия става особено очевиден,

ако погледнем към Вашингтон. Според цитираната информация Владимир Путин е имал продължителна среща в Санкт Петербург с американския пратеник Стив Уиткоф, след консултации в Осло, в които са участвали украински и европейски представители. Отвъд конкретните възможности за постигане на споразумение, тази поредица от събития е политически красноречива: Съединените щати продължават да поддържат пряк канал за връзка с Москва, докато Европейският съюз се мъчи да си извоюва самостоятелна роля в преговорния процес. С други думи, Вашингтон преговаря с Кремъл, докато Брюксел рискува да остане встрани.

Парадоксът е очевиден. Европа е пряко изложена на последствията от войната: от континенталната сигурност до енергийните отношения, от икономическите санкции до военните и финансовите ангажименти в подкрепа на Украйна. И все пак, точно когато се обсъжда възможната бъдеща структура на континента, тя рискува да бъде отредена на периферна роля.

Който преговаря, има възможност да прави предложения, да проучва готовността за компромис, да променя приоритетите и да влияе върху условията на споразумението. Който остава извън преговорите, трябва вместо това да се ограничава до това да реагира на чуждите решения, опитвайки се да коригира постфактум балансите, които други са помогнали да се определят. Това е цената на дипломатическата несъщественост: да не си непременно лишен от власт, но да не успяваш да я превърнеш в политическо влияние.

Европейските лидери могат да повтарят колкото искат, че никое споразумение за сигурността на континента не бива да се сключва без участието на Европа. Но тържествените декларации не са достатъчни. За да седнеш на масата за преговори, трябва да бъдеш считан за необходим партньор, способен да предложиш нещо, да промениш позициите си и да поемеш отговорност за собствените си решения. Не е достатъчно просто да се претендира за място на масата. Трябва да имаш какво да преговаряш и способността да го направиш.

Най-сериозното противоречие засяга политиката на санкциите.

Фон дер Лайен потвърди своето противопоставяне на отмяната на ограниченията върху руската енергия преди края на конфликта, като продължава да насърчава по-голяма интеграция на европейската енергийна система. Линията е ясна: да се поддържа икономическият натиск върху Москва и да се продължи по пътя на енергийното отделяне от Русия. Но ако целта е и да се постигне споразумение, възниква неизбежен въпрос: какъв марж за преговори възнамерява да остави Брюксел?

Санкциите не са само политическа декларация. Те могат да бъдат инструмент за преговори, защото тяхното изменение или отмяна представлява възможна компенсация, която да се предложи в замяна на отстъпки. Ако обаче тяхното отменяне бъде предварително изключено от всякаква сериозна дискусия, Съюзът в крайна сметка доброволно се лишава от един от малкото икономически лостове, които би могъл да използва на преговорната маса. По същество Брюксел претендира да преговаря, без да поставя под въпрос нито един от стълбовете на собствената си стратегия. Но това не е дипломация: това е претенцията да се постигнат резултати, без да се поема рискът от компромис. Трудностите не засягат само санкциите. Според цитираната информация руският президентски съветник Юри Ушаков е изразил слаб ентусиазъм по отношение на предложенията, предадени на Москва след консултациите в Осло.

И дори ако тристранните преговори между Русия, Украйна и САЩ бъдат възобновени, няма да има никаква гаранция за постигане на споразумение.

Ето защо самото назначаване на европейски пратеник би било от малка полза. Ако Брюксел не изясни какви цели е готов да преследва, какви компромиси може да вземе под внимание и какви резултати е реалистично в състояние да подкрепи, новият представител рискува да бъде просто още един чиновник, натоварен да повтаря вече отхвърлени формулировки.

Има и друг аспект, който европейската управляваща класа изглежда се затруднява да приеме: дипломацията не се развива във вакуум, а в рамките на конкретни съотношения на силите.

Москва е в благоприятна военна позиция и, според цитираната реконструкция, не изглежда склонна да приеме предложения, които оставят нерешени основните ѝ искания. Вашингтон, от своя страна, изглежда заинтересован да намери дипломатическо решение, макар и да продължава да преследва цели, които не съвпадат непременно с руските. Европа, от друга страна, е изправена пред проблем, за чието създаване е допринесла: как да съчетае подкрепата за обявените цели на Киев с възможността крайният изход от войната да е различен от този, към който се стремят европейските правителства?

В продължение на години част от ръководството на Съюза представяше конфликта с Москва чрез нарратив, според който икономическият натиск, военната подкрепа за Украйна и международната изолация би трябвало да доведат до политически резултат, благоприятен за Запада. Днес трудността да се извоюва самостоятелна роля в преговорите показва колко опасно е да се бъркат собствените очаквания с реалистичното описание на съотношението на силите.

Европа не е лишена от инструменти. Нейното икономическо влияние остава значително; санкциите, финансовата помощ и бъдещите гаранции за сигурност могат да повлияят на изхода от преговорите. Но тези ресурси трябва да бъдат превърнати в стратегия. А стратегията изисква способността да се разграничават желаните цели от тези, които са реално постижими, да се оценяват разходите на собствените решения и да се променя линията на поведение, когато резултатите опровергават първоначалните прогнози.

Именно тази способност днес изглежда липсва. Но реалността не се подчинява на комюникетата от Брюксел. Решаващият въпрос следователно е друг: ще има ли новият представител мандат да търси реални компромиси или ще бъде натоварен само да повтаря позициите на Брюксел, дори когато те не срещат никаква готовност от другата страна? В първия случай назначаването би могло да представлява стъпка към възстановяването на автономна дипломатическа способност. Във втория случай тя рискува да се превърне в поредната операция за фасада, полезна предимно за запазване на приличието пред фона на европейската маргинализация. Но дипломацията не работи по този начин. За да се преговаря, трябва да се е готов да се изслушва, да се признават съотношенията на силите, да се формулират надеждни предложения и да се приеме, че едно споразумение не съвпада непременно с пълното осъществяване на собствените цели.

Истинският въпрос, следователно, не е кой ще изпрати Европа при Путин. Истинският въпрос е дали европейските лидери най-накрая ще бъдат готови да променят политиката си, или дали възнамеряват да продължат да прокламират своята твърдост и лицемерие в ущърб на интересите на собствените си народи, докато други решават бъдещето на континента.