Диарбекир: Където си бежанец в собствения си град

Преди година приключиха военните действия в Югоизточна Турция. Тихата трагедия на хората в Диарбекир обаче продължаваа и днес. Те са оставени без дом, прехрана и без роднини. В тази ситуация много от тях разчитат само на случайна милостиня.

Ужасната сцена се разиграла една неделя. Фатма тъкмо обядвала с мъжа си Абдулкадир и петте им деца, когато избухнала бомбата. Осколките проникнали през стената и убили нейната племенница. Това нещастие слага точка на предишния живот на семейството. От този момент нататък то е принудено да търси подслон другаде и се чувства като  бежанец в собствения си град.

Тежки сражения в сърцето на града

Семейството на Фатма е сред онези 24 000 души от квартала на Диарбекир - Сур, които са прокудени от домовете им. Войната в сърцето на града ескалира след изтичането на примирието между забранената Кюрдска работническа партия (ПКК) и турското правителство през юли 2015 година, припомня "Дойче Веле".

Според доклад на Амнести интернешънъл, в боевете в региона са загинали най-малко 368 цивилни граждани. Заради въведените през септември 2015 година забрани да се излиза от домовете, много от жителите на квартала остават без достъп до питейна вода и хранителни продукти. Това ги принуждава да се изселят. Официално въоръжените сблъсъци в Сур са прекратени през март 2016 година. Но трагедията на хората там продължават и до днес. Също като Фатма има още много други, които са загубили своя дом, своите близки и всичко, от което са изкарвали прехраната си.

Изолирани и забравени

Забраната за излизане остави много от жителите на Диарбекир без достъп до вода и храна
След разрушаването на старата им къща, Фатма и семейството ѝ са принудени да се изнесат на хотел. Първоначално правителството плащало месечните разноски за хотела в размер на около 2000 турски лири (около 500 евро), но след шест месеца им било казано, че е крайно време да си намерят друг подслон. Правителството продължавало да ги подкрепя месечно с 1000 лири, но подобна сума не стига за нищо.

"Изровихме много предмети от развалините. Нашата къща вече я няма. Всичко е в развалини", казва Фатма. „Парите, с които държавата ни подкрепя, не стигат, за да се осигури прехраната на пет деца и да се възстанови изгубената покъщнина. Пестим от всичко, включително и от храната, някои продукти изобщо вече не са по нашия джоб”, казва майката.

Помощите на правителството са жизнено важни за оцеляването на хората. Но когато един от членовете на семейството започне работа, помощите за цялото  семейството спират, независимо, че много фамилии се състоят от по десет-дванадесет души. А когато и работата е ниско платена, доходът от нея не стига дори само за покриване на наема, критикува Ендрю Гарднър от Амнести интернешънъл.

Зейтин живее в един жилищен блок в покрайнините на Диарбекир. Преди войната семейството ѝ живяло в квартал Сур цели 22 години. "Къщата ни беше много хубава и светла. Имахме градина и голям кладенец. Често ни посещаваха хора. А сега всичко е разрушено", казва тя. По време на боевете Зейтин е принудена да напусне родната си къща заедно с мъжа си и осемте им деца. След края на боевете се завръщат обратно, но заварват само развалини.

Сега семейството живее в помещение, което всъщност е било замислено като зала за събрания на съкооператорите. "Слава Богу, че имаме добри съседи. Много съм им благодарна за помощта, казва жената. Някои съседи подарили дори мебели на семейството. Понастоящем Зейтин и семейството ѝ плащат 650 турски лири месечен наем. След като свърши учебната година обаче, искат да се преместят в по-евтин квартал, където наемът ще е 450 лири. А това е важно, защото Зейтин вече не може да работи. "Войната ме разболя, имам проблеми със сърцето", казва тя.

"Чужденци в собствения си град"

Обратно в Сур. Под жарките лъчи на слънцето Девран Кая продава сладолед и разказва как е загубил магазинчето си. "Навсякъде по стените имаше дупки от взривовете", казва той и допълва, че нито хуманитарните организации, нито правителството му предложили някакво обезщетение. Подкрепа получава единствено от семейството си. Но дори наемът за малкия щанд, който изградил с подръчни средства, е твърде висок за него. „Това показва колко сме бедни. Едвам свързвам двата края, а помощ – отникъде. Чувстваме се като хора без родина, като чужденци в собствения си роден град", казва Девран Кая.

Правителството в момента изравнява с булдозери обширни области, за да отвори място за строежа на предвиденото в новия градоустройствен план за развитие. Много турски семейства,които са останали без дом, ще бъдат принудени отново да се преселват. Фатма и децата ѝ ще трябва да се простят със сегашното жилище, а Девран Кая ще загуби малкото си магазинче. Никой обаче не им казва кога точно булдозерите ще стигнат и до тях.

"Може да трае две седмици, пет месеца или цяла година. Понякога пристигат в рамките на три дни и не ни дават никакво време да си съберем нещата", казва той и бърза да се върне на работа. Пред щанда му чака клиент и Девран Кая не може да си позволи да го изпусне.