Костни мечове, свещени пилета и амулети: как войниците са разчитали на магията във войната

От незапомнени времена войниците призовават божествени сили за закрила в битка, като изпълняват ритуали и изричат ​​заклинания, за да спечелят тяхното благоволение. Няма човешко начинание, което да е толкова несигурно и същевременно толкова опустошително, колкото войната. Войниците и техните командири правят всичко възможно, за да се подготвят за предстоящите сражения, надявайки се да извоюват победа и да спасят живота – както своя, така и на своите подчинени. И все пак, нито един план не оцелява след първия сблъсък с врага; дори при перфектна подготовка нещата могат да се объркат, което води до жертви или поражение. Изправени пред несигурността на победата, воините през цялата история са търсили всяко възможно предимство, включително чрез призоваване на свръхестествени сили. Подобни призиви често приемат религиозен характер, особено като се има предвид, че почти всяка армия в историята е вярвала, че Бог (или боговете, ако предпочитате) върви редом с нея. Търсенето на божествена помощ на бойното поле е толкова древно, колкото и самата война, а темата е обект на множество научни изследвания. Нека разгледаме няколко примера, които да ни дадат представа как подобни вярвания и практики се проявяват – дори в сравнително близката ни история, пише за TNI Уилям Лоусън, военен историк.

Търсене на поличби при гърците и римляните

Практиката на авгурията (гадаенето по птиците) включва наблюдаване и тълкуване на поведението на птиците, за да се определи дали боговете са благосклонни или не към дадено начинание. Древногръцкият свят е бил добре запознат с това изкуство; доказателство за това е описанието в „Илиада“ на Омир – творба, датираща от около 750 г. пр.н.е., но черпеща от вековна устна традиция – на Калхас, гадателя по птиците (авгур) на микенския цар Агамемнон. Историците са почти единодушни, че Троянската война се е състояла около 1200 г. пр.н.е.

Спарта вероятно е била най-суеверният от всички древногръцки полиси. Спартанските воини са търсили поличби във почти всяко свое действие и са отказвали да отстъпят от религиозните си задължения дори в критични ситуации. В един известен исторически случай спартанската армия пропуска решителната битка при Маратон през 490 г. пр.н.е., тъй като тя съвпада с религиозен празник – оставяйки атиняните сами да отблъснат мощното персийско нашествие. Спартанците също са практикували харуспиция – гадаене чрез разглеждане на вътрешностите на жертвени животни, за да се определи дали планираните от тях действия са съпроводени от благоприятни или неблагоприятни поличби. Изглежда, че тези практики са преминали към етруските на Апенинския полуостров, а от тях – и към римляните. Във военния контекст при римляните гадаенето обикновено е приемало формата на *tripudium*, или "свещен танц". Преди всяка битка пред затворени в клетки кокошки се разпръсквала храна, след което вратата на клетката се отваряла. Ако кокошките излезли и започнели да ядат, поличбите се смятали за благоприятни и пълководецът можел да очаква победа. Ако пък кокошките отказвали да ядат, поличбите били лоши, което карало пълководеца да преосмисли разположението на войските си или дори момента на предстоящата битка. (Впрочем, съществуват изобилни доказателства, че някои пълководци нарочно оставяли кокошките гладни преди ритуала, осигурявайки си по този начин "божествено одобрение" за своите планове. Симон Маг едва ли е бил първият човек в историята, който е инсценирал чудеса!) Вероятно най-известният – или по-скоро печално известен – случай на използване на *tripudium* е свързан с битката при Дрепана през 249 г. пр.н.е., по време на Първата пуническа война. Римският консул Публий Клавдий Пулхер насочва своя флот от 123 кораба, за да изненада картагенския противник, който е на котва в сицилианското пристанище Дрепана. Докато плава към Дрепана, Пулхер се допитва до поличбите чрез "свещения танц", но кокошките отказват да ядат. Разгневеният Пулхер хвърля птиците зад борда с думите, че щом не са гладни, значи вероятно са жадни.

Пулхер е трябвало да се вслуша в кокошките. Малко след това картагенски разузнавачи забелязват римския флот, което позволява на картагенския адмирал Адхербал да изведе корабите си в морето. Картагенският флот притиска по-бавните и по-малко маневрени римски кораби към брега, постигайки съкрушителна победа. Само 30 римски кораба успяват да се спасят. Останалите са пленени или потопени, а римляните губят 20 000 души. Пулхер, който оцелява в битката, е отзован и обвинен в държавна измяна, макар в крайна сметка да е осъден само по по-лекото обвинение в светотатство заради начина, по който е подходил към „свещения танц“. Сенатът го изпрати в изгнание, вместо да го екзекутира.

Скандинавците укрепвали мечовете си с костите на своите предци

Скандинавия била изпълнен с насилие и нестабилен регион, още преди възхода на викингските кралства, започнал от средата на IX век нататък. Ковачите от епохата на желязото в Скандинавия изпитвали затруднения при изработването на качествени оръжия поради ниското качество на местното желязо. Основният им източник било „блатна руда“ (желязо от блатата), която била подложена на въздействието на окисляващи бактерии, в резултат на което се получавал по-мек и по-малко чист метал. Скандинавските ковачи вярвали, че влагането на костен прах от гробовете на предците им ще придаде на остриетата допълнителна сила и здравина. Скандинавските воини възприемали труда на ковачите като божествен, а самите тях и техните ковачници – за неприкосновени; смятало се, че прекъсването на свещената им работа би разгневило боговете.

Всъщност ковачите са били прави в предположението си – макар и не поради причините, в които са вярвали. Археолози са открили доказателства, че гробовете често са били ограбвани години, а понякога дори десетилетия след смъртта на погребания – отчасти за да се вземат предмети с мистично значение, но също и за да се набавят кости за ритуалното изковаване на остриета. При изгарянето на кости в среда с ниско съдържание на кислород се получава „костен въглен“ – субстанция, подобна на дървения въглен, добиван по същия начин. Въглеродът от въглена е необходима съставка за производството на стомана. Чрез използването на този костен въглен се е получавала примитивна стомана с по-ниско качество, която обаче е била по-добра от желязото, използвано за оръжия без добавянето ѝ. С други думи, влагането на кости в изработката на меч наистина го е правело по-здрав – практика, която за хората, непознаващи физикохимията зад този процес, вероятно е изглеждала като божествена намеса.

Скандинавската традиция да се гравират руни върху остриетата на мечовете – с цел придаване на допълнителна сила или осигуряване на защита – отразява същото отношение. Този обичай е описан в епическата поема "Сигрдрифамал" (Sigrdrífumál), в която валкирията Сигрдрифа учи героя Сигурд как да изпише руни за победа върху дръжката на меча си, призовавайки бог Тюр. Други пасажи описват руни, свързани със защита, изцеление и безопасно плаване в морето.

Заклинанията за предпазване от куршуми никога не са действали

Приблизително от XVI век нататък войните започват все по-често да се водят с огнестрелно оръжие и куршуми. Това означава, че човек е можел да бъде убит мигновено от голямо разстояние – от заплаха, която не е можел нито да види, нито да неутрализира. Ефектът от използването на огнестрелно оръжие в битка е бил ужасяващ за онези, които не са се сблъсквали с него преди и не са били запознати с действието му. Много религиозни традиции, които влизат в досег с метателните оръжия, инстинктивно прибягват до заклинания – вярвало се е, че те ще предпазят онези, които ги носят, от вреда. През епохата на "Явното предопределение" (Manifest Destiny) в Съединените щати, в средата на XIX век, се е смятало, че представители на някои коренни народи носят магически амулети и пояси или използват щитове, които са омагьосани така, че да пазят притежателите си от снаряди като стрели, копия и куршуми. През 1892 г. офицерът от армията на САЩ Джон Г. Бърк изследва практиката на апачите да изработват "дици" (ditzi) – амулети от бор или друга дървесина, поразени от мълния. В съчетание със специални "ритуални ризи" или пояси, се е вярвало, че тези предмети предпазват носещите ги от беди. Изследвания, посветени на периода на „Дългия поход“ на навахите (1858–1868 г.), описват свещени щитове, заредени със сила чрез молитви, песни и ритуални дарове, предавани през поколенията. Според традицията тези щитове предпазвали притежателя си както от враждебна магия, така и от стрели и куршуми. Няма доказателства, които да сочат, че притежаването на подобни предмети е правело воините безразсъдни в битка. Въпреки това, наличието на такъв предмет вероятно е вдъхвало смелост и е повишавало бойния дух на мъжа, когато се изправи срещу врага.

В Африка ситуацията е била сходна. В началото на 1905 г. духовен медиум на име Кинджикитиле „Бокеро“ Нгвале оглавява антиколониално въстание срещу Германия в Германска Източна Африка (днешна Танзания). Нгвале, който съчетава исляма с народни вярвания, твърди, че е обзет от дух на змия. Този дух му разкрил рецептата за магическо бойно средство, което превръща германските куршуми във вода – на суахили: „маджи“ (maji). След като изпиват от това „лекарство“, последователите му смело тръгват в атака срещу германските заселници и колониални служители. Поради духовния характер на въстанието, то остава в историята като „Въстанието Маджи-Маджи“. „Лекарството“ на Нгвале не подейства според обещанията и през август 1905 г. той бива убит. Но вярата е мощна сила – дори след смъртта му въстанието продължава още две години. Днес в Танзания то се разглежда като протонационалистическо движение, възникнало десетилетия преди епохата на деколонизацията.

Амулети по време на Първата световна война

Първата световна война изправя човечеството пред военни действия в индустриален мащаб. Огънят и стоманата на масираните артилерийски обстрели, картечният огън и отровните газове причиняват невъобразими човешки загуби. Ранени или загинали войници изчезват в калта на „ничията земя“ или дори в собствените си окопи, а телата им така и не биват открити. Не е чудно тогава, че тези войници се хващат за всичко, което би могло да им осигури поне минимална защита. Някои войници откриват – или преоткриват – вярата, носейки със себе си броеници, кръстчета, религиозни предмети и Библии. Други били съпроводени от малки ритуали – като например вълнените кукли "Ненет" (Nenette) и "Ринтинтин" (Rintintin). Те били изработвани от червена, бяла и синя вълна – цветовете на знамената на Франция, Великобритания и Съединените щати. Често ги правели френски ученици и ги подарявали на войниците на фронта. Всъщност се смятало, че те носят късмет само ако са подарени от човека, който ги е изработил. Съюзническите войници и моряци ги притежавали, но най-високо ги ценели пилотите. Известното куче – холивудска звезда, Рин Тин Тин (Rin Tin Tin), било доведено от Европа от завръщащ се американски войник и получило името си именно от тези кукли.Някои войници носели със себе си и амулети Touchwood“(буквално: докосни дърво). Те представлявали фигурка на голо бебе със златисто тяло и глава от тъмно дърво. Произвеждали се масово и се вярвало, че носят късмет.

Божествените пророчества като инструмент за връзки с обществеността

Независимо дали са молели боговете за победа, или са търсили тяхната закрила, пълководците и войниците винаги са се стремили към някакво допълнително предимство. Благоприятните поличби почти гарантирали висок боен дух сред войските, което често подтиквало командирите да „поукрасяват“ резултатите. Едни от най-известните примери за подобни манипулации идват от Гръцко-персийските войни. Делфийският оракул предсказал, че Гърция ще бъде спасена от персийските орди на Ксеркс, ако в нейна защита загине спартански цар. Спартанският цар Леонид използвал това пророчество, за да вдъхнови хората си за отбраната при Термопилите през 480 г. пр.н.е. (събитие, пресъздадено във филма „300“). В тази битка той наистина загинал, а заедно с него – и целият му отряд, с изключение на един-единствен човек. Изглежда, че Леонид е осъзнавал безнадеждността на ситуацията, пред която са били изправени хората му при Термопилите, и е бил готов да пожертва собствения си живот в защита на Спарта – стига това да покаже на сънародниците му, че пророчеството ще се сбъдне. По-късно същият оракул съветва Атина „да търси спасение в дървената стена“. Някои атиняни тълкуват това пророчество като призив градът да изчака зад стените си персите да си тръгнат. Великият атински пълководец Темистокъл обаче убеждава народното събрание, че под „дървени стени“ всъщност се визират корпусите на неговите кораби. Окуражени от това тълкувание, неговите воини се изправят срещу персите в решителната битка при Саламин през 479 г. пр.н.е., разбиват персийския нашественически флот и ги принуждават да се оттеглят обратно през Егейско море. Широко разпространено е мнението, че и двете пророчества са били "подпомогнати" от подходящи подкупи, дадени от двамата мъже – практика, често срещана сред силните на деня. Но независимо дали става въпрос за истински пророчества или не, и Леонид, и Темистокъл постигат целта си: уверенията на оракула обединяват враждуващите помежду си гърци срещу един на пръв поглед непобедим враг, проправяйки пътя към окончателната победа. Можем да бъдем сигурни, че отделните гръцки войници са носели със себе си амулети за късмет – най-вероятно за защита или за повдигане на духа. Тези традиции са се запазили и до днес, особено сред войниците, участващи в бойни действия. Лично познавам ветеран от войната в Ирак, който категорично отказва да се раздели с определена част от екипировката си, послужила му в критичен момент. Нима това се различава съществено от амулетите на апачите или мечовете на северните народи?