Брижит Бардо в кадър: Сексимволът, легендата и бунтарката

Снимка: Getty Images

7 / 20

Актрисата, певицата и големият защитник на животните, Брижит Бардо почина на 91-годишна възраст. Муза на най-великите – от Годар до Генсбур, символ на еманципацията на жените – тя винаги отказваше етикетите, никога не правеше това, което се очакваше от нея. 

Родена през 1934 г. в Париж, Бардо израства в заможно, традиционно католическо семейство, но се отличава достатъчно като танцьорка, за да ѝ бъде позволено да учи балет, получавайки място в престижната Парижка консерватория. По същото време тя си намира работа като модел, появявайки се на корицата на Elle през 1950 г., докато е още на 15 години. 

В резултат на работата си като модел, ѝ предлагат филмови роли. На едно прослушване среща Роджър Вадим, за когото ще се омъжи през 1952 г., след като навършва 18 години. Бардо получава малки роли, но популярността ѝ нараства. Тя играе любовта на Дирк Богард в „Доктор в морето“, голям хит във Великобритания през 1955 г.

Но филмът на Вадим „И Бог създаде жената“, в който Бардо играе разкрепостена тийнейджърка в Сен Тропе, затвърждава имиджа ѝ и я превръща в международна икона. Филмът е огромен хит във Франция, както и в международен план, и катапултира Бардо в челните редици на френските екранни изпълнители.

Освен за кинопубликата, Бардо бързо се превръща във вдъхновение за интелектуалци и творци. Дори за младите Джон Ленън и Пол Маккартни, които изискват тогавашните си приятелки да боядисват косите си в русо, подражавайки на нея. Симон дьо Бовоар публикува известното си есе „Брижит Бардо и синдромът на Лолита“ през 1959 г., представяйки актрисата като най-освободената жена на Франция. 

„Кралица Бардо стои там, където свършва моралът“, пише френската писателка Маргьорит Дюрас през 1958 г. Година по-късно Симон дьо Бовоар отбелязва, че тя прави каквото пожелае и именно това смущава обществото.

Зад образа на свободна жена обаче Бардо трудно понася превръщането ѝ в красив предмет. На 26-ия си рожден ден през 1960 г. тя прави опит за самоубийство. 

В началото на 60-те години на миналия век Бардо се появява в поредица от нашумели френски филми, включително номинираната за Оскар драма „Истината“ на Анри-Жорж Клузо, „Личен живот“ на Луи Мал (с участието на Марчело Мастрояни) и „Презрение“ на Жан-Люк Годар. През втората половина на десетилетието Бардо приема редица холивудски предложения: сред тях са „Вива Мария!“, мексиканска комедия с Жан Моро, и „Шалако“, уестърн със Шон Конъри.

Бардо има и паралелна музикална кариера, която включва запис на оригиналната версия на „Je T’Aime ... Moi Non Plus“ на Серж Генсбур, която Генсбур е написал за нея, докато са имали извънбрачна афера. 

Въпреки това, Бардо намирала натиска на звездния статус за все по-досаден, казвайки пред „Гардиън“ през 1996 г.: „Лудостта, която ме обгръщаше, винаги ми се струваше нереална. Никога не бях наистина подготвена за живота на звезда.“ 

Тя се оттегля от актьорството през 1973 г., на 39-годишна възраст. Основният ѝ фокус става защитата на животните, като се присъединява към протести срещу лова на тюлени през 1977 г. и основава фондация „Брижит Бардо“ през 1986 г.

Впоследствие Бардо изпраща протестни писма до световни лидери по въпроси като унищожаването на кучета в Румъния, убиването на делфини на Фарьорските острови и клането на котки в Австралия. Тя също така редовно изразява откровени мнения относно религиозното клане на животни. 

В книгата си от 2003 г. „Вик в тишината“ тя подкрепя дясна политика и се насочва към гей мъже и лесбийки, и така наречената „ислямизация на френското общество“, което води до осъждане за подбуждане към расова омраза.

Бардо има дълга история на подкрепа на френския Национален фронт, заявявайки пред Guardian: 

„Относно ужасяващата вълна от имиграция, споделям напълно възгледите на Жан-Мари льо Пен“. През 2006 г. в писмо до тогавашния министър на вътрешните работи Никола Саркози се казва, че мюсюлманското население на Франция „разрушава страната ни, като налага своите действия“.

Бардо е била омъжена четири пъти: за Вадим между 1952 и 1957 г., за Жак Шарие между 1959 и 1962 г. (с когото има син, Никола, роден през 1960 г.), за Сакс (1966-1969) и за бившия съветник на Льо Пен Бернар д'Ормал, за когото се омъжва през 1992 г. Тя също така е имала редица известни връзки, включително с Жан-Луи Трентинян и Генсбур.