Колко често разочароваме децата си?

Често се разочароваме от държанието на децата си, от техните постижения и все си мислим, че те са могли да изкарат по-добра оценка, да напишат по-добро есе или да изтанцуват танца по-красиво.

Искаме или не, доста често в очите на децата си заприличваме на някакви луди максималисти, на които все не може да им се угоди. И децата все остават с впечатлението, че ни разочароват, че не са достойни за нас, че не са достатъчно умни, добри, прилежни и т. н.

Но колко често си задаваме въпроса дали пък ние не ги разочароваме по-често, отколкото те нас?

Често им обещаваме, че ще прочетем приказка за лека нощ и докато се сетим да изпълним обещанието децата вече са заспали.

Обещаваме, че ще ги заведем на разходка, на кино, на излет... някъде, че ще им купим нещо.

Обещаваме, че ще им помогнем да учим заедно по някой предмет, да изберем заедно подарък за приятелче или да си подредят стаята.

Толкова много обещания даваме и толкова бързо забравяме. Много от политиците биха завидели на много от родителите и на лекотата, с която дават и не изпълняват обещания. И после все си намират извинения – не виждаш ли колко работа имам, колко съм уморена, колко много дрехи има за пране и гладене и всичко на мен чака...

Списъкът с дадени обещания понякога е много дълъг, а с извинения още по-дълъг. Но децата, за разлика от избирателите, не могат да се откажат след 4 години от родителите си и да ги заменят с по-честни и по-отговорни – търпят ги такива, каквито са и дори ги обичат и продължават да им вярват и да се надяват, че „тате ще им купи колело, ама друг път.“

Децата са всеопрощаващи. Дори и след най-големия ни гаф и най-опашатата лъжа продължават да ни вярват... Въпросът е докога? Трябва ли да чакаме да стане късно, за да се осъзнаем и да започнем да даваме личен пример? Може би не е най-подходящото да кажем – време е да се държим като големи, а по-добре е да кажем да се държим като малки приятели – такива, каквито бихме искали да бъдат и децата ни.

Още интересни статии прочетете в Az-jenata.bg