Евразийството като пример за алтернативна идентичност

            Повече от четери столетия Западната цивилизация  победоносно шества из великите ловни полета на световната история. Като тъпче и мачка всичко пред себе си. Нима нещо може да помрачи триумфалният и ход, нима някой може да се изправи на пътя й. Много хора все още мислят така. Не е тук мястото да анализираме причините за този шеметен възход на една цивилизация, както и за слабостта на останалите. Затова да се върнем към фактите. През 1991 г в безогледното си властолюбие лидерите на три от четерите субекта основали Съюз на съветските социалистически републики, Русия, Белорусия и Украйна(Четвъртата Закавкаската федеративна република вече не съществува), обявяват разтрогването на съюзният договор от 1922 г.,  с който се учредява СССР. Така са заличени половинвековните, при това най-успешни до този момент, усилия,  на една част от човечеството да даде алтернатива на Западният модел. С този акт от 1991 г се слага точка на т.нар Студена война. На следващата година излиза книгата на професора от Университета Джонс Хопкинс в Балтимор, Франсис Фукаяма, в който той тържествено обявява края на историята и началото на един безметежен период белязан от пълната победа на демокрацията от американски тип и западният либерален модел. Но още преди да са отшумели фойерверките и веселието белязали рухването на Народните демокрации в Източна Европа и да е преминало главозамайването от победата, един друг американски учен Самюел Хънтингтън публикува своята теория, с която се опитва да утрезви главите на западният елит. Той обосновава една доста неоптимистична теза смятайки, че след ерата на идеологическите конфликти историята не свършва, както твърди Франсис Фукаяма, противно на него Хънингтън смята, че идва нова конфронтация, която той определи като сблъсък на цивилизациите и културите, това е конфликт, който има религиозно ядро. Тогава, в епохата на големите надежди и емоции непосредствено след рухването на тоталитарната съветска система, идеите му изглеждаха още прекалено мрачни и антиутопични, но днес те все повече се превръщат в реалност и ние ставаме свидетели на това.

Трябва обаче да се каже, че Хънингтън не е първият автор, който стига до подобен извод, той е продължител на една доста дълга традиция, в която виждаме имената на западни научни светила като Шпенглер и Тойнби, тази традиция обаче води произхода си от Русия. Там още през деветнадесето то столетие, дълго преди западните умове да се усъмнят във вездесъщността на своята цивилизация се водят бурни дискусии между славянофилите и западняците, за или против Запада. Това е лесно обяснимо предвид факта, че Русия е първата и най-успешна в определен смисъл незападна цивилизация приела доброволно да се уестърнизира в името на самосъхранението. Това, както е известно, се извършва при Петър Велики, макар че отделни прояви съществуват и преди него. И близо два века Руската империя носи бремето на раздвоението, белязало всеки опит за уестърнизация. Постепенно обаче това раздвоение, води до кризата, която започва да разяжда руското общество от втората полвина на деветнадесети век.

            Въпреки това Края на XIX и началото на XX век за Русия е време на небивал прилив на социална енергия, това е епохата на Руският религиозен ренесанс, когато се реализира разломът на три революции, това е период, в който се раждат гении, които творят във всички области на социалният живот. Гледайки всичко това човек би помислил, че на Русия и предстой светло и прекрасно бъдеще озарено от зората на дългоочакваното разбуждане на първата незападна цивилизация, която да послужи за искра, запалила Ренесанса на Ориента, но бързо след това творческият кипеж е пометен от революционната стихия и потъпкан от ботуша на болшевиките. И Все пак кървавият курбан на историческият Молох не успява да заличи всичко, ренесансовият порив от началото на 20 век е оставил семена, които първоначално незабележимо и неусетно, но упорито започват да покълват на чужда почва. Така се ражда едно идеино-философско движение и светоглед, на което изглежда е съдено да играе някаква роля в нашата съвременност. Така семената оставени от руският религиозно-философски гении, продължават да дават своите кълнове дори и днес, пример за това е набиращото сили обществено политическо движение на евразийците. Оценките за него са крайно противоречиви както и всичко свързано с Русия. Макар, че съвременното евразийство не носи идейно-философското богатство на ранното евразийство на княз Трубецкой и Пьотр Савицки то неможе да се отрече безпорното му и все по мошно влияние не само в Русия, но и в т.нар. руска близка чужбина, като пример можем да вземем идеите на президента на Казахстан Нурсултан Назърбаев. Определено евразийството има претенциите, но и потенциала да играе важна роля в обществено-политическият  живот на Русия и Евразийя.

Евразийското движение, ако неотчитаме неговите светогледни корени е все още младо, в сравнение със живота на други идеологически течения, макар че до настоящият момент то може да се похвали с почти стогодишна история. Неговото историческо развитие, търпяло много перипетии и зигзаги може схметично да се раздели на няколко периода. Първо това е класическото евразийство, започнало в емиграция, което също би могло да се подели на периоди, но за момента ще изоставим подобен подход. Класическото евразийство има доста сложно, противоречиво и любопитно развитие. Вторият период е белязан с проникването на евразийската идея в самата Съветска  Русия, и се свързва с името на големият руски историк Лев Гумильов, това е т.нар Неоевразийство. А третият период, който според мен трябва да се разграничи това е развитието на евразийската идеология в Съвременна Русия, нейното политизиране и дори възприемането и от политическият елит на страната начело с Владимир Путин.

            Ще се опитаме да отделем по-малко внимание на всеки един от изброените етапи, тъй като те се различават и по форма и по богатството на идейното си съдържание.

Като движение, със своя организация и доктрина евразийството се оформя в емиграция. В разломната епоха след Световната война и Октомврийската революция, когато цяла Европа, кипи, от предчувствието на съдбоносните промени, които настъпват в света. За главни негови представители от този период могат да изтъкнат Николай Трубецкой, Пьотр Савицки и Лев Карсавин. За негова рожденна дата може да се възприеме 1921 г когато именно в София е издаден първият евразийски сборник "Изход на Изток""Исход к Востоку" (София, 1921)  от нетолкова популярните, но респектиращи с потенциала и корените си млади автори, философи и публицисти Н. С. Трубецки, П. Н. Савицки, Г. В. Флоровски и П. П. Сувчински, някой от тях, като протоиерей Г. В. Флоровски, по-късно се дистанцират от евразийството, но въпреки това движението уверено поема своят път в идеологическият живот на Европа и Евразия.

Вторият евразийски сборинк е издаден през 1922 г. в Берлин, а третият озаглавен „Русия и Латинството” излиза през 1923 г. 1923 г е важна за движението, през същата година е учредено и евразийско издателство с парите на заможният английси истоковед  Сполдинг и започва да излиза програмният алманах „Евразийски временник”. Едновременно с него започва да излиза и списанието „Евразийски хроники”, а от 1928 г. в Париж тръгва издаването и на вестник „Евразия”. Еврразийското движение все повече набира сили и последователи, минавайки към по-висок организационен етап.

Евразийците издават също така два манифеста, първият през 1926 г озаглавен „Евразийството – опит за систематично изложение” и вторията през 1927 г. Така евразийството се превръща в широко обществено движение сред руските емигрански среди. Симпатизирали му много видни руски обществени дейци и учени като (Г. В. Вернадский, Н. Н. Алексеев, Р. О. Якобсон, Л. П. Карсавин, В. Сеземан, Д. П. Святополк-Мирский и др.) С евразийците  сътрудничели Пьотр Бицили, А. Карташев, Семьон Франк, Лев Шестов и др. В различни части на Европа започват да се учредяват евразийски организации. Най-големите са в Прага и в Париж.

От 1926 г започнала да се оформя организационната структура на евразийското движение, бил създаден евразийският съвет, в който влезли Н. С. Трубецкой, П. Н. Савицкий, П. П. Сувчинский и П. Арапов. Евразийството започнало да се политизира. Евразийците започнали да се опитват да установяват връзки с опозицията в Съветска Русия, в следствие на което станали жертва на мистификацията на операция „Тръст” проведена от Съветските тайни служби ГПУ.

През 1928-29 г  евразийскито движение се разцепило на леви и десни, във връзка със дейността на просъветската и проболшевишка група около вестник Евразия, в нея влизали Лев Карсавин, Д. Святополк-Мирский и др. От ръководството на евразийското движение излезнал Николай Трубетской, а  П. Савитски и Н. Алексиев, издали брошурата „вестник Евразия не е евразийски орган”. В последствие част от левите евразийци като Д. Святополк-Мирский се върнали в Русия, където станали жертва на репресиите, а 1930 г десните евразийци успели да въстановят единството на движението, чийто престиж обаче бил доста уронен от случилите се скандали, интриги на службите, разцепления и неразбирателства вътре в редовете на движението. От 1938 дейността на движението почти замира.

Възраждайки се в СССР едва през втората полвина на 20 век в лицето на забележителният  учен Лев Гумильов. В ред свой произведения той доразвива и обогатява евразийските концепции, като да речем с теориите за етногенеза,  пасионарната теория и т.н. Чрез голямото лично и научно влияние на Гумильов, евразийството преминава в 21 век, проължено от такива мислители като А. Панарин и А. Дугин, който дори основава партия „Евразия”. Изобщо в съвременният си вариант евразийството се ползва със все по голяма обществена подкрепа и става все по влиятелно в средите на руският елит, който след разпадането на СССР, е в процес на усилено търсене на адекватна идентичност, на която потребност евразийската идеология отговаря много добре.

            Като учение и идеология евразийството, по специално руското, е идеино-политическа и културно-историческа концепция, разглеждаща Русия като особен етно-географски ареал, обединяващ Азия и Европа в органично цяло. Русия се разглежда като посредник, мост между Азия и Европа, между Ориента и Запада. Евразийската концепция според изследователите намира свой идеини корени в славянофилите почвеници особено чрез възгледите на такива титани на руската мисъл като Николай Даниелевски и Василий Ключевски.

Основните положения на евразийската концепция са следните: първо това е възприетото от Николай Даниелeвски учение за културно-историческите типове, което е предшественик на теорията на Тойнби за цивилизациите и продължава славянофилската традиция. Второ това е влиянието на факторите на географската среда в формирането на народопсихологията, това са идеи развити от руският историк Василий Ключевски, неговата теза за "месторазвитието" и като трето основно положение е особенното разбиране на евразийците за прогреса.

Най-общо казано еврезийството предлага нов поглед върху същността на Русия и дава нова насока за нейното развитие. А от друга страна преосмисля историческият и опит в подкрепа на своята теория.

            Става дума за това че Русия според еврезийците е особенна държава, тя не принадлежи нито на Европа, понеже не е чисто европейска държава, нито принадлежи на Азия. Русия според еврезийците, което е видно и от простият поглед върху картата е обхванала части и от Азия и от Европа, следователно тя ги обединява в себе си и затова е Евразия. Така Русия може да служи за мост между Изтока и Запада. Може да бъде свързващото звено и да осигури синтеза на културите и единството на света.

            Освен това евразийците отричат претенцията на Западната цивилизация за хегемония. Това е проява на волята на незападните народи към свой собствен оригинален път на развитие. Евразийците не смятат че незападните общества са обречени единствено на сляпо епигонство, те смятат че народите и културите трябва да се стремят към творческо съществование. В това е ценността на тяхното учение.

Понеже класическото евразийско движение и философия са създадени в емиграция в годините след Първата Световна война, от хора бягащи от преследванията на болшевиките, затова в тяхното учение има усещане за катастрофичността на епохата и за новият етап, в който навлиза човечеството, това между впрочем е общ момент в светоусещането на по голяма част от хората по онова време и на Изток и на Запад. Хората смятат че настъпва  гранична епоха, време на разлом и имат усещане за глобална промяна подобно на това което съществува и сега но доста по силно. В учението на евразийците срещаме и идеята за различието и равноценността на отдекните култури, което те взаймстват от късните славянофили, особно от Даниелевски и което днес е развито в учението за цивилизациите, преформулирано от С. Хънтингтън в теорията за Сблъсъка на цивилизацийте.

            Друг характерен момент в теорията на евразийците е тяхната привързаност към православните традиции, в противовес на атеизмът на болшевиките. От там евразийците се възприемат като продължители на славянофилите и на руският месианизъм, те развиват заложената в руското православие и поставена от славянофилите руска идея в основата на която се намира мисълтта на монаха Филотей за Москва като Трети Рим. При по-късните евразици започва една ревизия на отношението към Съветска Русия, осъзнавайки че в нея са въплатени някой от постановките на собствената им доктрина, примерно откъсването от запада и обръщането на изток. Това вече става на един по късен етап и настъпва с политизацията на движението.

            Евразийците развиват историософска теория продължавайки славянофилската традиция, те намират че в основата на руската държавност са заложени два елемента, дошлият с Православието и  наследен от Византия централизъм и самодържавие, дисциплиниращ присъщата на руската природа стихийност и силата на монголската степна традиция, и двете начала както приемат представителите на това движение по своята същност са евразийски. От друга страна евразийците преосмислят привързаността на старите руски мислители към славянската идея, и свързаната с нея идеализация на славянската селска община отхвърляйки нейната валидност, по този начин евразийството придобива известна антиславянска насоченост.

            Интересна е политическата и икономическа теория на евразийците. Те въвеждат понятието за т.нар управляващ отбор, който ще се води от висшата идея. В икономиката те са водени от разбирането си за хозяйственост. В материалната сфера някой защитават идеята за руската самодостатъчност. И идеята за трети път, нито капитализъм, нито социализъм. Чисто политически днес евразийството се свързва със т.нар Консервативна революция. Понеже основната част от евразийците възприема движението си като принадлежащо на дясната част на политческият спектър.

            Трубецкой който е и виден учен лингвист, разработва и теорията за евразийският езиков съюз. Интересно е че той започва кариерата си на учен лингвист в България с ходатайството на Иван Шишманов, той получава преподавателско място по лингвистика в софийският университет без да има зад гърба си никакви изследвания в областта на лингвистиката, но за кратко време си извоюва име на лингвист от европейска висота, за което получава и покана от Виенският университет да преподава. Друг от основателите на движението П. Суфчински  разработва геополитическата страна на евразийската идеология и така става първият професионален геополитик на Русия. Той има и приноси в много други области. Създава базови за евразийството теории като теорията за месторазвитието, хозяйстводържавието, циклите на икономическата история и т.н. Като освен това осигурява приемствеността в движението предавайки щафетата на неоевразийците с кореспонденцията си със Лев Гумильов.

            Важно за разбирането на евразийските специфики е да се схване понятието за особенната руска душевност. Т.е. менталните предпоставки на евразийската философия. Това включва и представата за степният дух обладал руската душа.

            За да осмислим добре характера на евразийството трябва да имаме предвид както неговите положителни така и отрицателните му страни. От една страна стоят обвиненията в тоталитарен характер на евразийската идеология, идващи най-вече от западни анализатори. Твърди се че има опасност евразийството  да се превърне в нова тоталитарна идеология, вариант на руски фашизъм. От друга страна евразийството е борческа идеология и това е нейната положителна страна. Тя предлага не толкова алтернатива на уестърницацията и либерализацията по западен модел, колкото е нейна опозиция и то може да се каже относително конструктивна опозиция, в сравнение да речем с ислямският фундаментализъм.

Съвременното развитие на евразийството се отличава със все по-силно проникване на евразийската идеология и светоглед в политическата практика. Това започва да се случва постепенно. Първоначалното избояване на национализмът все повече започва да избледнява и да се изтласка от евразийството като идеология и светоглед осигуряваща по сигурна кохерентност и сцепление на етносите и националните субекти в руската федерация. Допълващо се  с поголямата възможност за влияние в „близката чужбина” на Русия. Русия никога не се е отказвала от необходимостта и желанието си да оказва влияние над обкражаващата я геополитическа среда. Както видяхме почти веднага след разпадането на СССР беше образувана ОНД. През май 1992 в Ташкент от Армения, Казахстан, Киргизия, Русия, Таджикистан и Узбекистан е подписан : договора за колективна безопасност” с което се създава военен съюз межу тези страни в рамките на ОНД. Процесите на структообразуване в постсъветското пространство продължават с доста динамични темпове. Въпреки децентрализаторският вихър, който се разразява в след разпадането на Съветският съюз, интеграционната динамика, двигател на която естествено става Русия, не закъснява да увлече традиционно тясно свързаните исторически, културно и икономически Русия и Белорусия и още през 1996 първоначално като Съдружие на Русия и Беларус е възвърнато единството на тези две държави, основата на съюза е закрепена на 2 април 1997 г. с подписването на „Договор за съюз между Беларус и Русия“, с който името е сменено на Съюз Беларус-Русия. Допълнителни договори са подписани на 25 декември 1998 г. с намерението да се осъществи по-голяма политическа, икономическа и социална интеграция.

През 2001 г станахме свидетели на образуването на една друга организация, която има потенциала де се превърне в регулатор и законодател на регионалните процеси в Евразия това е Шанхайската Организация за Сътрудничество (ШОС), основана с подписването на договор от лидерите на Русия, Китай, Казахстан, Узбекистан, Таджикистан и Киргизия. С изключение на Узбекистан, останалите страни са участници в “Шанхайската петорка”, която е основана в резултат на подписаните 1996-1997 от Русия, Казахстан, Китай, Киргизстан и Таджикистан споразумения за укрепване на доверието във военната област и взаимно съкращаване на военните сили в граничните райони. След включването на Узбекистан през 2001 организацията е преименувана от нейните участници на Шанхайска организация за сътрудничество. През 2004 г Индия, Пакистан и Иран получават статут на наблюдатели в ШОС. Пo дани на електронната енциклопедия Уикипедия:

„Общата територия на влизащите в ШОС страни е 30 млн. кв. км., което представлява 60% от територията на Евразия, а нейният цялостен демографски потенциал е една четвърт от населението на планетата (общата численост на населението на страните участнички е 1 млрд. и 155 млн.), а ако бъде включено и населението на Индия, и другите страни наблюдателки, то количеството на жителите, имащи пряко отношение към ШОС, ще бъде малко по-малко от населението на цялото земно кълбо, като икономическият потенциал включва най-мощната икономика след тази на САЩ – китайската.”

Реализирането на ШОС сбъдна едни от най-тревожните опасения на САЩ. Но процесът не спира до тук. Още  през октомври 2000 г. в Астана (Република Казахстан) от главите на държавите (Беларус, Казахстан, Киргизия, Русия, Таджикистан) е подписан Договор за учредяване на Евразийската икономическа общност. От юли 2010 влизат в сила договореноститеза създаването на Митнически съюз в рамките на Евразийската икономическа общност. Има проект за създаване на Евразийски икономически съюз, на базата на съюзяването на Белорусия, Казахстан и Русия в Единно икономическо пространство случило се на 1 януари 2012 г. Според предвижданията този съюз трябва да стане факт през 2015 г

В евразийското пространство също така действат организациите за Централно-Азиатско сътрудничество (ЦАС) (The Organization of Central Asian Cooperation (OCAC)), и Форумът „Азия-Европа“ (AСEM), който е инеррегионален форум за двустранни и многостранни връзки между Азия и Европа, целящи да сближат двата региона,да спомогнат за оформянето на координирана стратегия за развитие и постигането на по-балансиран политически и икономически ред. Официално създаден през 1996 г. Всички тези организации и инициативи, стимулират интегристките процеси в региона, и представляват нагледна демонстрация на възхода на евразийството като геополитическа доктрина

И накрая, има и още една причина специално ние на Балканите да се интересуваме от Евразия и от евразийството като идеология. Ако отправим един поглед назад от висотите на историята ще видим една странна закономерност, изразяваща се в нещо като цикличност на балканската история. Така ние забелязваме, периоди на събиране, обединение на Балканите и Анатолия в едно цяло, както през последователните епохи на Македонската империя, Римската империя, Византия и Османската империя последвани от периоди на раздробяване, разкъсване, процес, който в съвременната епоха поличи названието балканизъм. Т.е. тук виждаме проявлението на едно цялостно евро-азийатско пространство. С това може да заключим, че в историческа перспектива пространствата на Европейските Балкани и азиатска Анатолия са тясно свързани, и дори и в периодите на разединение животът в тези две полвини на това цяло, са взаймопреплетени, влиаят се и зависят едно от друго. Метафорично казано макар и разделени главата и тялото на кентавъра продължават да си въздействат и сякаш очакват нов период на обединение. Все пак трябва да се отбележи, че приликите с Голямата Евразийя свършват до тук, защото докато Голямата Евразия е относително самостоятелен и самодостатъчен геополитически субект, съдбата на нашата Малка Евразия е органично вплетена в съдбата на едно още по-обширно жизнено пространство, пространството на Средиземно море. Това обаче не означава, че за нас няма значение дали Малоевразийският кентавър ще бъде цял и жив или ще е разкъсън и агонизиращ.

Другият необходим извод, който можем да си направим имаики примера на евразийското движение, засяга осъзнаването на собствената ни идентичност. Днес повсеместно се говори за криза на идентичност. В Подобно състояние се намира и българският народ, някой хора не могат да осъзнаят или неискат че макар и да сме изконно европейски народ, ние не сме западняци. А прекаленото ни озападняване, заплашва собствената ни идентичност с изличаване, това следва да ни подтикне да потърсим някаква алтернатива на атлантизмът и западнячеството, тъй като леката идеологическа опозиция на Запада може само да бъде за нас нещо полезно, дори и лечебно. Подбна позиция иде да ни помогне срещу мощният ни комплекс за малоценност, който поражда нуждата да имитираме другите, по-силните, по-големите и по-развитите от нас. А това ни лишава от воля за култура, от воля за оригиналност, за самобитност. И по този начин ни лишава от перспективи да заемем или по скоро да си възвърнем позицията която ни се полага на първостепенна култура в Европа.

            Направеният най-общ и бегъл преглед на  евразийската идеология цели да запознае читателите с съществуването и основнте идеи на това движение, на което както смята автора на статията му е съдено да играе все по-важна роля в политическото развитие на евразийският регион, както и да сподели някой идеи наблюдения относно връзката и приликите, които съществуват между Евразия и Балкано-анатолийският геополитически ареал. Авторът не претендира че дава изчерпателна информация относно разглежданото явление, нито се опитва да застане в позицията на някакъв авторитет, чието мнение е меродавно. Единствената цел на настоящият текст е да информира и да изрази лична позиция, съобразена с реалностите на времето.

Автор. Димитър Филипов