Между диагнозата и надеждата: Ролята на клиничния психолог

Работата на клиничния психолог с тежкоболни деца далеч не е просто професия - тя е дългосрочен ангажимент към едни от най-уязвимите пациенти и към семействата им, които преминават през едни от най-тежките изпитания в живота си.

"Дейността на клиничния психолог е доста обширна. Най-общо казано, ние присъстваме на всеки един етап от заболяването. Още при подозрения за дадено заболяване ние сме там - в този най-несигурен, най-тежък и най-непредвидим период за семейството. При поставяне на диагнозата, при преминаване към следващи етапи на лечение, при подготовка за трансплантации - във всички фази ние сме там, като нашето присъствие е свързано с подкрепа за семейството", каза клиничният психолог Камелия Стоянова в съботното издание на "България сутрин".

Всекидневната работа често минава и през на пръв поглед малките, почти незабележими жестове - разговор, внимание, отклик на някое дребно желание на детето. Именно в такива моменти се изграждат доверието и чувството за сигурност, от които и децата, и родителите имат огромна нужда.

Стоянова подчерта, че съобщаването на диагнозата изисква изключителна деликатност.

"Много често самата информация е неясна - ние виждаме въпросителните в очите на родителите или на детето. Тогава имаме медиаторска роля между лекаря и пациента, между лекаря и родителя. Дори чисто комуникационно спомагаме за повече яснота - разчистваме неяснотата", каза още Стоянова в ефира на Bulgaria ON AIR.

По думите ѝ децата често усещат или разбират какво се случва много преди някой да им го каже директно. Достъпът до информация, както и наблюденията им в болничната среда, ги правят много по-осъзнати, отколкото възрастните понякога предполагат.

В същото време те нерядко показват и изненадваща психическа устойчивост.

Разговорите с тях се водят на разбираем и достъпен език, съобразен както с възрастта им, така и с емоционалното им състояние. Важното е да им се покаже, че лечението е процес с различни етапи - че има престои в болница, но има и моменти у дома. Именно тази перспектива връща усещането за нормалност и дава опора.

Сред инициативите, които носят допълнителна подкрепа на децата, са т.нар. "перлички на смелостта".

"Тези перлички са един по-различен прочит на болестта - на пътя, през който минават семействата и децата. За всяка манипулация има различна перличка. Така децата се гордеят с това, което са преживели, и чакат с нетърпение да получат новите перлички", разказа Стоянова.

Изграждането на доверие с детето е бавен, фин и изключително важен процес. Стоянова обръща внимание, че психологът трябва да подхожда с уважение към личното пространство и към темпото на детето, без да налага авторитет и без да говори от позицията на "по-знаещ".

Контактът се случва само ако детето допусне специалиста в своя свят. Понякога това означава и да се отдръпнеш, когато то има нужда от дистанция. Тъкмо тази чувствителност е в основата на истинското доверие.

Един от най-тежките аспекти на тази работа е осъзнаването, че не всяка история завършва с излекуване. В подобни моменти, по думите на психолога, не е редно да се дават универсални обещания, че всичко непременно ще бъде наред.

Гледайте целия разговор във видеото