Brexit идва: Предизвикателства за Острова и Европа

Европа вече две години и половина живее под знака на Brexit и макар сакралната дата 29 март 2019 г., когато Великобритания трябва да напусне ЕС, да наближава, драмата около нейното бъдеще не само не се изяснява, а с всеки изминал ден все повече се заплита, както показаха и събитията от последните дни и седмици, пише Васил С. Сотиров от БТА.

След като сагата около преговорите между Лондон и Брюксел създаваше напрежение цяла година, сега, когато проектоспоразумението е вече на масата, стана ясно, че проблемите на бъдещите отношения на Обединеното кралство с Европейския съюз са много по-дълбоки.

Целият процес на развода вече слага дълбок отпечатък както върху напускащата страна, така и върху съдбата на самия съюз, който за първи път в историята си няма да се разширява, а ще се свива - нещо твърде нелогично и неестествено за неговите далечни амбиции, а и показател за рисковете, пред които е изправен и в близък, и в по-далечен план.

Дебатите и страстите около Brexit доведоха Великобритания до незапомнена от десетилетия вътрешнополитическа криза и безизходица. Британското общество се оказа дълбоко разделено, както никога досега, и то по непримирим начин. По силата на собствената им история сред британците, особено от по-старите поколения, остава насадено чувството за изключителност на страната, което води и до определена степен на изолационизъм. Затова там намират почва демагогските аргументи и чистите спекулации на антиевропеистите, т. нар. брекзитиъри, които развяват плашилото на "безконтролната миграция", или издигат лозунги, като "да си върнем контрола" от Брюксел. Те обаче не обясняват какви са последствията, а и не поемат отговорност за онова, което ще се случи след напускането.

Привържениците на Brexit виреят най-вече в средите на консервативната партия, но както вече стана ясно, разломът минава не по традиционните политически линии, а вътре в самите партии, между поколенията, често и вътре в самите семейства. И това е причината за патовата ситуация, в която е изпаднал политическият елит на страната.

Нито една от обичайните и налични опции в рамките на непоклатимата британска демокрация с нейните изпитани политически механизми не гарантира успешен изход от тази ситуация, който да бъде приет от британското общество с присъщото му досега уважение към закона и мнението на мнозинството.

Видя се, че привържениците на Brexit-а в консервативната партия не могат да свалят Тереза Мей от лидерския, а следователно и от премиерския й пост. С неуспешния вот на недоверие срещу нея те й гарантираха минимум една година без нови опити за оспорване на лидерството й.

Ако тя самата реши да подаде оставка - това също не е изход, защото брекзитиърите не са в състояние да поставят свой привърженик начело на партията. Те вече имаха този шанс, след като тяхната кауза надделя в референдума и след оставката на Дейвид Камерън, но те тогава се изпокриха и избягаха от отговорност, явно разбирайки в каква непосилна ситуация са вкарали страната и докъде ще я доведе това болезнено скъсване на връзките с Европа. И оставиха да вади кестените от огъня човек като Тереза Мей, която не бе гласувала за Brexit.

Предсрочни парламентарни избори също не изглеждат решение. Първо, до тях трудно ще се стигне, защото консерваторите и северноирландските юнионисти, които крепят сегашното правителство, няма да гласуват за свалянето му, колкото и да негодуват срещу споразумението с ЕС, постигнато от Мей, страхувайки се от идване на власт на лейбъристкия лидер Джереми Корбин. Второ, дори и лейбъристите да дойдат на власт, тяхната партия също е разединена по въпроса за излизане от ЕС. Възгледите и изявленията на самия Корбин по въпроса са доста уклончиви.

Все повече се говори за втори референдум за бъдещите отношения с ЕС. Но резултатът от него също е непредсказуем. Първо, трудно е да се каже как точно трябва да бъде формулиран въпросът този път - дали по същия начин, или за одобрение на споразумението, което вече е на масата. Второ, ако допреди няколко месеца изглеждаше, че този път британците добре са размислили и ще отхвърлят Brexit, защото хаосът, до който той ще доведе, все по-ясно се очертава, сега нещата отново изглеждат на кантар.

Позициите на брекзитиърите в медиите очевидно са много силни и при една нова кампания страстите отново ще пламнат с непредсказуема сила и ще засилят още повече опасната поляризация. Това вече личи по улиците на британските градове и най-вече в Лондон, където демонстрациите в полза на едната или другата кауза са ежедневие.

Така или иначе, дали поради политическа некомпетентност или по други причини, въпросът за Brexit разцепи страната и там вече липсва център, чезнат предпоставките за политически диалог и разумен компромис - неща, които доскоро бяха характерна традиция в британския обществен и политически живот.

Накърнена е и националната гордост на британците, които виждат, че Брюксел води преговорите от позиция на силата - което в случая е естествено, и че Лондон не може да се противопостави на това. А може би тази безкомпромисна линия на Брюксел преследва именно тази цел - да разбие илюзиите на всички, които евентуално биха се изкушили да тръгнат по пътя на Обединеното кралство. Защото е ясно, че ЕС не може да отстъпи от своите основополагащи принципи, като свободно движение на хора, пари, стоки и капитали, ако държи да запази основния си смисъл и своето е най-голямо постижение до момента, вече е утвърдено като навик, от който обикновените европейци не желаят да се откажат.

Дали обаче тази линия, която в конкретния случай дава резултати и на този етап изглежда съвсем уместна, няма да се окаже бомба със закъснител?

Очевидно е, че Европейският съюз преживява най-острата вътрешна криза в историята си, която заплашва самата европейска идея, и че са наложителни дълбоки реформи в него, за да не загуби безвъзвратно доверието на европейските граждани.

И ако Великобритания, - една голяма страна с мощна икономика - успее, въпреки катаклизмите на Brexit-а, да се стабилизира, а в дългосрочен план и да просперира, нейният пример може да се окаже заразителен, особено за по-големите страни в Евросъюза. Ето, че в Италия, където на власт дойдоха т. нар. популисти, правителството категорично отказва да приеме диктата на Брюксел за ограничаване на бюджетните си разходи и смята да тръгне към повишаване на доходите, за да се избегне социален взрив и да се вдъхне живот на икономиката.

В различна степен на икономическа, социална и икономическа дестабилизация са двете ключови страни в ЕС - Германия и Франция. В Германия се размиват границите между ляво и дясно, традиционните два политически полюса се топят, а на преден план излизат несистемни партии и сили. Меркел успя да наложи съмишленица за свой приемник, но никой не може да гарантира, че Анегрет Крамп-Каренбауер ще следва нейните стъпки, ако я наследи и на канцлерския пост.

А френският президент Еманюел Макрон, който само допреди няколко месеца бе смятан за човека, което може да поеме лидерството на ЕС заради разклатените позиции на Меркел, днес е изправен пред социален бунт и се опитва да го гаси с непредвидено увеличение на доходите, връщайки Франция отново в червената зона на бюджетния дефицит, т.е. отказвайки се от реформите, които бе обещал.

Самото напускане на Обединеното кралство вече нарушава баланса на силите вътре в ЕС. Всъщност, едно от нещата, което Лондон така и не можа да приеме, за да остане в ЕС, бе доминиращата роля на Германия в него. При наличието на "новите" страни членки от Източна Европа, традиционният френско-германски съюз като двигател на европейската интеграция надали ще може да изпълнява тази роля. Защото и в страните от Централна и Източна Европа зрее недоволство от тяхната доминация, от това, че те дърпат чергата към себе си, превръщайки в илюзия един от основните принципи на ЕС за солидарност и помощ за по-изостаналите с цел бързото изравняване или поне доближаване на стандартите на живот.

Безконтролното изтичане на мозъци и на работна ръка от Източна към Западна Европа кара все повече хора в новите страни членки да се питат дали ползите от членството компенсират това обезкървяване от човешки капитал, което застрашава самото им национално съществуване. Недоволство в последно време предизвика и реформата на международните транспортни превози, при който Германия и Франция наложиха своите интереси в ущърб на превозвачите от Източна Европа.

Така че ако ЕС не се прероди на нова основа, при която да се отчитат националните интереси, особено на по-слабите членки, да се преодолее огромната и все по-нарастваща пропаст между бедни и богати хора, заплашваща със социален взрив, да се канализират миграционните потоци (които впрочем са неизбежни), да се върне доверието на гражданите, че всичко се прави в защита на техните интереси, бъдещето му не е розово.

Все по-сложно става и мястото и положението на ЕС на глобалната арена. С напускането на Великобритания съюзът ще се окаже ограден от два мощни полюса със свои икономически и политически интереси - Лондон и Москва. И ако с Обединеното кралство някаква формула за тясно сътрудничество в крайна сметка сигурно ще се намери, то наличието на големия и труден руски съперник на Изток все повече се превръща в екзистенциален проблем за ЕС. Защото Русия е част от Европа и в исторически, и в икономически план. Несъмнено е, че руснаците, или поне огромното мнозинство от тях, смятат себе си за европейци и биха желали да бъдат част от общия европейски дом.