Осем години по-късно: Защо се провали Арабската пролет?

Европейците и техните партньори трябва да се разделят с илюзията, че уж силните режими в арабския свят гарантират някаква стабилност. Европа и занапред трябва да оказва помощ, но да я обвързва с определени условия.

Достатъчно е да хвърлим само бегъл поглед към политическата карта осем години след революционното избухване на Арабската пролет, за да установим, че от надеждите на хората за живот в достойнство и демокрация не е останало почти нищо, пише Дойче веле.

След това най-мащабно надигане на хората в арабския свят там настъпиха не мечтаните от тях  времена на „хляб, свобода и социална справедливост", а хаос и разрушения. Либия е пред разпадане, а в Йемен, бедняшката колиба на арабския свят, може би предстои най-голямата хуманитарна катастрофа в света, смята ООН. Само в Египет цари някакво спокойствие, но то е по-скоро измамно, едва ли не мъртвешко.

В същото време част от държавите на Арабската пролет се превърнаха в бойно поле на регионални конфликти. Войната в Сирия, която години наред се водеше като брутален сблъсък на верска основа, се интернационализира и се превърна в регионална и международна задочна битка между трети сили. Онова, което започна като мирен бунт срещу жестокия режим на клана Асад, междувременно вече е световен конфликт.

Единствено в Тунис, родината на арабското движение за демокрация, преходът от диктатура към народовластие би могъл да се развие добре, но само ако страната се справи с икономическите си проблеми. И Западът във всички случаи трябва да подпомага демократичния модел на тази страна.

Защо арабите тръгнаха на бунт?

Защото обаче се стигна дотук? Защо демократичният подем на Арабската пролет, защо надеждите за по-добър живот в свобода и достойнство, в крайна сметка се провалиха? Сигурно има много причини, които обаче са свързани не толкова с местната култура, колкото с тежкото наследство на диктатурите.

За да разберем правилно случващото се, трябва да подчертаем нещо много важно: бунтът на арабите беше резултат от кризата на националните държави в региона – а не негова причина.

Главна причина за тази криза е тежкият провал на управляващите (обикновено военни) елити в опита им да изградят модерна държавност. Тези елити контролират слабите институции и ресурси на държавите и прекалено често ги използват единствено в своя изгода. С течение на времето те се бяха откъснали от всекидневните грижи и болки на мнозинството хора в региона. А отказът им да се погрижат поне за някаква минимална справедливост окончателно уби доверието към властта в арабския свят – и особено в Египет.

Така с течение на времето всички арабски „режими на страха" ставаха все по-слаби икономически и все по-репресивни. Ислямистките партии постепенно се превърнаха в контравласт, но успоредно с това забавиха и естественото развитие на човешкия потенциал.

Разбира се, съществува и трети път: развитието на либерално гражданско общество. Само че арабските режими целенасочено го заприщват. Арабските деспоти открай време се тревожат много по-малко от конкуренцията на ислямистите, защото добре знаят, че ако опре ножът до кокала, Западът ще избере „по-малкото зло" и ще помогне на тиранията, а не на ислямизма.

Реставрация на авторитаризма, купища нерешени проблеми

От 2013 година насам в арабския свят върви тъкмо реставрация на авторитаризма, която не предлага никакви приемливи отговори на предизвикателствата на днешния и утрешния ден. А това е особено тревожно, като имаме предвид, че социално-икономическите проблеми, които всъщност доведоха до Арабската пролет, не само не са решени, но дори рязко се влошиха.

Днес всеки трети човек в арабския свят е по-млад от 23 години, тъй че за идните 20 години регионът ще има нужда от поне 50 милиона нови работни места. Само че никой не знае откъде ще се появят те. На този фон можем да се опасяваме, че без дълбоки политически и икономически реформи държави като Египет, например, скоро могат да станат неуправляеми.

Точно на това място Западът трябва решително да се намеси. Германия и нейните партньори трябва и занапред да предлагат помощ, но да обвързват това предложение с определени условия. И най-вече с изискването да се води сериозна борба срещу масово разпространената корупция, да се провеждат икономически реформи, да се насърчава възникването на средна класа, гражданско общество и върховенство на закона. Европейците и техните партньори трябва най-после да се разделят с илюзията, че уж силните репресивни режими гарантират някаква стабилност в региона. Защото в действителност тиранията никога не е стабилна.