Родни военни за Пражката пролет: Ние не бяхме агресори!

Петдесет години след като са участвали в смазването на Пражката пролет под командването на Москва бивши български военни си спомнят за събитията в репортаж на Франс прес. Те казват, че не съжаляват и смятат, че просто са изпълнявали задълженията си.

"Това беше политическо решение, беше немислимо да оставим Чехословакия да си отиде. Като военни ние изпълнихме нашето задължение, без да стреляме по цивилни", уверява полковникът от запаса Любчо Банов, който днес е на 80 години. През август 1968 г. той е командвал рота, която е била натоварена със задачата да защитава цивилното и военното летище Ружине в Прага.

"Ако разположени там от Варшавския пакт ние сме били агресори в Чехословакия, то какво са в наши дни нашите военни, участващи в мисии на НАТО в Ирак или Афганистан", казва бившият офицер.

Пенчо Вълков, предприемач от Дряново, който е служил под командването на Банов, пази на гърдите си следа от одраскване от заблуден куршум по време на неочаквана стрелба от къща до летището. "Скрих се, нямах право да отвръщам на стрелбата", спомня си той. Тогава е бил новобранец на 18 години и казва, че до последно не е знаел, че ще бъде пратен в Чехословакия. Неговият пехотен взвод, обикновено базиран на българо-турската граница, първо преминал през обучение за патрулиране и водене на боеве в населено място, преди да бъде прехвърлен със самолет в Украйна, по онова време съветска република на 28 юли 1968 г.

Според Господин Чонков, който по онова време е бил командир на взвод, самолетът е летял ниско, на 200-300 мета, за да не бъде засечен от турските радари. Военните били изненадани, че са се озовали в Калмия, в Ивано-Франковската област в западната част на Украйна. Подобно отклонение било необходимо, защото Румъния се разграничила от съюзниците си от Варшавския пакт във връзка с потушаването на Пражката пролет и не разрешила прелитането на самолети над нейна територия.

Въоръжени с Калашников, българските военни научили целта на мисията си в момента, в който се качили в самолета за Прага сутринта на 21 август 1968 г.
"Един командир ни обясни, че чехословашките братя ни викат на помощ и че това е по-лошо от война, защото можело да се очакват изстрели отвсякъде", разказва Вълков.

Разположени на летището в Ружине на българските военни не им трябвало много време, за да разберат, че не са добре дошли. Чонков си спомня как младежи са протестирали пред входа на летището с плакати на руски, на които пишело "Ходете си у дома!". "За първи път виждахме граждански протест", разказва той.

Банов си спомня, че българите никога не са стреляли по чехи. Вълков си спомня, че не е искал да го пращат там, а е изпълнявал заповед и не е изстрелял и един куршум. Чонков пък си спомня, че пропагандата ги е била опиянила и че те са били убедени, че не се борят срещу обикновени хора, а срещу хора, които искали да откъснат Чехословакия от социалистическата общност.

Споменът за тази намеса остава ярък. Преди 10 години, за 40-ата годишнина от интервенцията в Прага Чонков събрал десетина от бившите си братя по оръжие и им подарил тениска с рисунка на Калашников, от който се подава българска роза.

При завръщането си българките военни са дефилирали като герои и получили тридневен отпуск и възможност да се запишат в университет, без да се явяват на изпит - рядка привилегия по онова време.

(БТА)