Путин и Ердоган: Първо воюват помежду си, а после си поделят цели държави

Те са едновременно врагове и партньори: в горещите точки на света първо воюват помежду си, а след това си поделят цели държави. Партньорството между Русия и Турция прилича на безумна игра на “Монополи“, пише „Ди Велт“.

"Предател, предател“ скандират хиляди в центъра на Ереван и настояват за оставката на правителството. Хората са безкрайно разочаровани и изпълнени с гняв. Някои дори плачат. „Арменската нация е в състояние на шок, откакто премиерът Никол Пашинян обяви примирието във войната за Нагорни Карабах“, отбелязва вестник „Ди Велт“ и коментира: „В крайна сметка това примирие прилича по-скоро на безусловна капитулация. От оспорвания регион само една трета остава в ръцете на арменците, остатъкът отива към Азербайджан“.

Политически игри за надмощие

Коментаторът твърди, че поражението на Армения и нейната армия всъщност са били предварително програмирани, тъй като Анкара и Кремъл са тези, които дърпат конците задкулисно.

Голямата офанзива на Азербайджан в Нагорни Карабах стана изобщо възможна, защото Турция изпрати модерни дронове, свои военни съветници и няколко хиляди сирийски наемници на фронта. В същото време съюзникът на Армения – Русия – наблюдаваше ставащото със скръстени ръце.

Чак в последния момент, когато цял Нагорни Карабах рискуваше да падне в ръцете на Азербайджан, президентът Путин се намеси и започна да диктува условията за примирието.

„Ди Велт“ обяснява бездействието на руския президент по следния начин: „Пашинян дойде на власт през 2018-а в резултат на масови протести и се дистанцира от Русия. Путин сега се възползва от отдалата му се възможност, за да му подреже малко крилцата“, смятат политически наблюдатели. Коментарът на изданието гласи: „Армения и Нагорни Карабах бяха премазани от геополитическите игри за надмощие на Турция и Русия, които от години те водят в части от Средния изток и Северна Африка, а сега бяха разширени и към Кавказ“.

Резултатът от примирието обаче е добър за властниците в Анкара и Москва, четем още в публикацията, цитирана от Дойче веле. С Нагорни Карабах Москва и Анкара попълниха пъзела на своята хегемония с още един елемент. На международната сцена те може и да се държат като упорити съперници, но винаги са готови на компромиси и си поделят властта в региони на конфликти, ако останат защитени най-важните им икономически и политически интереси, отбелязва германският ежедневник, цитиран от Дойче веле.

Като игра на "Монополи"

Изданието описва обширните икономически връзки между двете страни и твърди, че тъкмо икономическият аспект в турско-руските отношения навярно е една от важните причини за това, че те винаги успяват да загладят външнополитическите си разногласия в различни конфликтни зони на света.

Пример за това е Сирия, където Турция и Русия подкрепят две враждуващи страни в конфликта, а и сами използват военна сила. Въпреки това Путин и Ердоган винаги досега са успявали да ограничат военната ескалация, малко преди насилието да излезе извън контрол.

„Стратегическото партньорство“ между Турция и Русия във външната политика прилича на безумна игра на „Монополи“, в която двете страни си разменят градове и региони и си поделят цели държави, коментира „Ди Велт“ и пояснява: Сирия вече е поделена на четири различни зони, Либия – на две, а Нагорни Карабах сега бе орязан до една трета. Цената за тези игри плаща цивилното население на трите държави, където стотици хиляди бяха прокудени от родните им места, хиляди бяха убити.

Партньорство и вражда едновременно

Независимо от наличието на съперничество, между Москва и Анкара изглежда съществува съгласие по основните неща. „Това е модерна интерпретация на историческия дипломатически танц между Турция и Русия“, казва Николас Херас от Института за военни изследвания (ISW) във Вашингтон. Според него този модел на партньорство и вражда между двете страни има своето продължение и в наши дни.

„Русия и Турция си сътрудничат, когато става дума за това да бъдат изолирани САЩ и Европа от техните сфери на влияние в Средния изток. Те правят компромиси, защото нито една от двете страни не разполага с решаващо предимство пред другата“, казва Херас. Той обаче е убеден, че Русия и Турция могат да правят само краткосрочни договорки, но не и дългосрочно да съгласуват своите по същество непримирими интереси. През последните пет години обаче това им се удаваше твърде добре.