Между Русия и Украйна: Конфликтът нанася щети и върху личния живот

Украинските граничари сканират снежната гора за признаци на руско движение.

Те стоят охрана на пропускателния пункт Сенкивка, където някога Кремъл празнува единството на съветския свят.

Няколко шофьори на камиони, които се отправят на юг към столицата Киев, се струпват близо до паметника на Трите сестри - бял обелиск, издигнат през 1975 г., за да отбележи къде се събират границите на Украйна, Русия и Беларус.

29-годишният майор Сергей Хоменко е от военно семейство и е израснал в граничното село. Сегашната криза с Русия би била невъобразима в младостта на родителите му.

Но той служи на Украйна, която постоянно се опитва да се отблъсне от орбитата на Москва.

"Независимостта на Украйна е заложена във всички наши документи. Това е в нашата конституция. Като военен трябва да защитя това", казва той пред BBC.

Майор Хоменко внимава да подчертае, че за него възможността за руски действия по границата е "същата днес, каквато е била и вчера".

С други думи, той и хората му са решени да не бъдат дестабилизирани от присъствието на повече от 100 000 руски войници по границите на страната му.

Пред граничната ограда има вкопани в земята бункери. Охранители в бяло, зимен камуфлаж патрулират района.

Но въпреки че е невъзможно да се знае какви сили могат да бъдат скрити в гората, това не изглежда като мястото, където Украйна би изградила продължителна защита срещу всяка руска инвазия.

Тази област е в основата на това, което историкът Тимъти Снайдер нарича "кървавите земи" на Източна Европа, където според него са били убити 14 милиона души в ерата на диктаторите Адолф Хитлер и Йосиф Сталин.

Докато поколението, което познаваше ужасите на 20-ти век, избледнява, историите за пейзаж, осеян с масови гробове, са част от наследената памет тук.

Надеждата е, че след края на Студената война през 1989 г. може да настъпи епоха на мир, че Изтокът и Западът заедно ще премахнат заплахата от масов конфликт от живота на хората тук.

По-нататък по границата, в град Славутич, живеят Валерий и Галина Сулимов, които са женени от 40 години. Той е украинец, а тя рускиня.

Те работеха в близката атомна електроцентрала в Чернобил до експлозията на реактора през 1986 г., която причини екологична катастрофа и отне живота на 100 души, сред които много приятели на двойката. В онзи ден Галина е дежурна, но е изпратена вкъщи рано преди експлозията, защото празнува рожденият си ден.

Двойката се мести в Славутич скоро след като беше построен като "образцов" съветски град за настаняване на евакуираните от радиационната зона около Чернобил. Всеки квартал от кокетни жилищни блокове или малки дървени къщи все още носи старите си имена от съветската епоха: квартал Армения, квартал Естония и много други.

На широкия централен площад има паметник, върху който са гравирани лицата на загиналите в Чернобил.

Наблизо има стенопис, посветен на цивилните жертви от войната, изобразяващ ужасите от атомната бомбардировка над Хирошима през 1945 г. и бомбардировките над Герника по време на Гражданската война в Испания. Това трябваше да бъде мястото, където животът ще започне отново.

Но за Валерий и Галина настоящата криза нанесе дълбоки рани в личния им свят.

Има спорове с роднините им в Русия. Дъщеря им живее там заедно с голямото семейство на Галина.

"Мисля, че това е катастрофа. Променя драстично живота ни", казва Валерий. Той не може да види връщане към времето на приятелство между Русия и Украйна.

Галина кима в знак на съгласие. Отговорът й подчертава интимната болка, причинена от голямата политика: "Ситуацията е толкова нереална. Не мога да повярвам, че съседите ми могат да дойдат в къщата ми и да я разрушат. Не мога да повярвам. Невъзможно е!"

Нейната надежда е, че един ден в бъдеще Украйна и Русия ще споделят демократични ценности. Може би тогава разделите могат да бъдат излекувани. Погледнато от границата, където слуховете за война летят напред-назад, това изглежда като оптимистична надежда.