Парадокс: Българите живеят по-добре, но са по-нещастни

Мнозина в България вярват, че живеят в най-нещастното, най-бездуховното, най-опасното време. Истината обаче е друга: живеем все по-добре. Защо тогава ставаме все по-нещастни? Проф. Ивайло Дичев обяснява причините за DW.

Защо сме все по-нещастни, след като живеем все по-добре? Този парадокс е в основата на кризата в съвременните общества.

Да започнем с най-актуалното - града, в който живеем. Промяната е наистина удивителна. Нали помните онези решетки, с които през 1990-те софиянци доброволно превръщаха апартаментите си в затвори? А спомняте ли си как се паркираше, преди да направят синя и зелена зона, как се гонеха служителите по паркирането за билетче, преди да въведат СМС-заплащането, какви купища боклук се събираха периодично? Стана някак по-цветно, изникнаха приятни кафенета, реставрираха фасади, та даже пешеходни зони вече има.

И успоредно с това все по-голямо страдание ни причинява поредното подозрение за злоупотреба с обществена поръчка; забиването, после изтръгването, после пак забиването на абсурдните колчета по тротоарите; безнадеждните задръствания; незалепените плочки, изпод които ни пръска вода. Оставете сегашните избори, на които власт и опозиция разиграват тези две гледни точки. Проблемът е вътре във всеки от нас. Градът се развива, но ние сме все по-недоволни.

"Съсипаха я тая държава!"

Същото можем да кажем за държавата като цяло. От края на социализма България бележи сериозен ръст в паритетната покупателна способност - от 12 хиляди долара на човек през 1990 до близо 20 хиляди днес. Въпреки разпадането на СИВ, въпреки мъчителните реформи и мафиотизирането на икономиката през 1990-те. А после дори чудодейно се присъединихме към най-богатия икономически блок и най-силния военен алианс. Само че познавате ли поне един българин, който да е доволен от развитието на страната си? Благосъстоянието нараства, а все сме на опашката. Границите са отворени, а държавата се обезлюдява. Пазят ни американците, ама виж как обидихме добрите руснаци. Имаме всякакви стоки, но не всички могат да си ги купуват. Абе, съсипаха я тая държава! И докато властта ни обяснява, че никога не сме били по-добре, опозицията вика, че загиваме.

Работата е там, че аз, масовият човек, се чувствам зле независимо от това, че светът около мен върви напред. Същото се наблюдава и в далеч по-развити икономики. До едно време нарастването на икономическото равнище води и до нарастване на удовлетворението от живота. После обаче идва един критичен пик, след който хората продължават да забогатяват, но кривата на щастието тръгва надолу.

Ще кажете: овчедушното щастие би ни направило безкритични апологети на властта. Или с други думи: колкото повече недоволство, толкова повече гражданска енергия за съпротива. Но вярно е и обратното: ако гражданите стават все по-недоволни, властта просто ще загуби мотивацията да прави каквото и да било. Разбира се, идеалното е да има баланс, при който гражданите оценяват хубавото, но критикуват лошото. Само че тъкмо този баланс днес изглежда по-далеч от всякога - живеем в такава медийна шумотевица, че за да бъдеш чут, трябва да виеш в най-високите регистри, да правиш слон от всяка муха, да вещаеш края на света още в сутрешните блокове. Лошото е, че въвлечени в това политическо кресчендо, гражданите започват да се чувстват искрено нещастни. Да вярват, че живеят в най-нещастното, най-бездуховното, най-опасното време. Без перспектива, без идеали. Така ли е наистина? Не, разбира се. Живеем в най-мирното време в цялата човешка история. Започнали сме да се грижим за нещастните си съчовеци от другия край на света, с които нямаме нищо общо. Медицината прави чудеса, продължителността на живота се е удвоила за последните стотина години. Днес повече хора умират от преяждане, отколкото от глад. Повече хора се самоубиват, отколкото умират от насилствена смърт. Благодарение на медиите обаче живеем с чувството, че зад всеки ъгъл ни дебне нов Джак Изкормвача.

Егоизми и фрустрации

В резултат от всичко това и при нас, и другаде по света се наблюдава следното разминаване: общо взето положителна оценка за личното състояние на отделния човек, но нарастващ песимизъм за обществото като цяло. Обективното подобрение проецирам върху себе си, а недоволствата прехвърлям върху общото. От това опасно отчуждение следва едно - нарастващ егоизъм.

Изследователите изброяват различни причини за този парадокс на недоволството. Ръстът на благосъстоянието например задължително води до увеличение на неравенствата в обществото - положението на всички се подобрява, но при някои повече, отколкото при други. А това неизменно поражда напрежения. Неслучайно пословично егалитарните скандинавски общества са все първенци по удовлетвореност от живота.

В друга посока вървят разсъжденията за фрустрациите, в които изпада съвременният човек заради все повечето възможности за избор. Когато животът ти е зададен веднъж завинаги - цар, поп, генерал - слушаш, козируваш и колебания няма. Когато обаче непрекъснато избираш - управниците си, страната, в която да идат децата ти, бизнеса, в който да си сложиш парите, марката автомобил, която да си купиш - тогава започваш да пребиваваш в една непрекъсната несигурност. Спираш се на една от многото възможности и незабавно започват да те глождят съмнения - дали пък не сбърках, мога ли да повторя избора, да го потретя?

Старите хора ще ви кажат, че сме недоволни, защото сме станали по-претенциозни. И в това безспорно има някаква истина. Когато навремето по телевизията имаше един филм в седмицата, помните ли колко му се радвахме? А сега се чудим на кой канал да превключим.

Ето кое е нетърпимото

Но претенциозността днес не е материална - хората просто очакват да имат по-голяма роля в управлението на обществата си. Не да им дават все повече неща, а те сами да ги разпределят. Да бъдат не обекти, а субекти на живота си. Това, което прави нетърпима ситуацията в съвременното българско общество, не са разбитите тротоари или пък мизерните заплати на медицинските сестри и научните работници. Нетърпимото е това, че управленските етажи се самозатвориха, че социалният асансьор не работи, че там вече проникват само близки и съпартийци (помните каква хубава метафора създаде Цветанов с асансьора си). Същото се беше случило във времето на късния социализъм, когато се надигна подобна вълна на идеално, а не материално мотивирано недоволство срещу самозатворилата се номенклатура. Нещо такова наблюдаваме и в развития свят, където меритократичните елити издигат около себе си бариерите на дипломи от топ университети, събират се в затворени клубове, подкрепят се глобално и презират обикновените хора наоколо.

Умните политици разбират, че трябва да заложат именно на тази карта - отваряне, ремонт на ръждясалия социален асансьор, разместване на социалните пластове. Как да стане това? Ами дайте да мислим.