Близки на войниците в Азовстал: Нямат боеприпаси, но не искат да си тръгват

Олена Никулина прави пауза, очите й се пълнят със сълзи.

"Мислех си какво ще се случи, ако получа съобщение, че Макс е починал, какво ще направя?", казва тя. "Току-що започнах да плача насред улицата, защото нямам отговор на това."

Тя стои в офиса на доброволческия си център в Киев, където се събират кутии с консумативи - храна, медицински комплекти и бронирани жилетки, за да бъдат изпратени на украинските сили на източния фронт: епицентърът на руската офанзива.

Нейното чувство за цел е двояко: нейната нация и семейството й, с 26-годишния й братовчед Максим, или накратко Макс, се бият в Мариупол.

Момчето, с което е израснала, което тя описва като любезен и уважаващ студент по инженерство, е един от последните останали украински защитници, скрили се в стоманодобивния завод Азовстал в града, издържайки някак си на свирепата огнева мощ на една от най-големите армии в света.

Може би няколко хиляди войници и цивилни са там, в мрежата от бункери и тунели от времето на Студената война, където храната, водата и времето изтичат. Последното съобщение, което тя е получила от него, било на 8 март.

"Той никога не ни е казвал за реалните условия, вероятно не е искал да ни разстрои", казва тя пред BBC. "Но те имат много малко храна и медицински консумативи – и е все по-трудно да се лекуват ранени войници."

Израснала в Суми, Североизточна Украйна, майката на Макс - лелята на Олена - искала той да се присъедини към армията, наричайки това "училище по живот за мъже".

Когато той е извикан да се бие в Мариупол, тя първоначално изпитва облекчение, мислейки, че градът, малко по-далеч по крайбрежието от окупираните територии на Донбас, ще бъде пощаден.

Но Русия е решена да създаде сухопътен коридор през Източна Украйна до Крим, а той ще трябва да мине през Мариупол. И така руските сили обсадиха града в продължение на около седем седмици. Президентът на Украйна Владимир Зеленски каза, че десетки хиляди може да са загинали там.

"Чувствам се ужасно, че е там", казва Олена, мъчейки се да сдържи сълзите си. "Първо, много съжалявам, че не говорих с него колкото мога, докато все още имахме връзка. Беше ужасно, когато леля ми ми изпрати съобщение в 06:00 часа, за да каже, че един от приятелите на Макс вероятно е мъртъв и тя е толкова притеснена за него."

Но изпитвали ли Олена гордост към момчето, което някога я е возило в колата си, а след това е станало украински боец, който отхвърли исканията на Русия да се предаде.

"Никога не бих си представяла, че братовчед ми ще стане истински герой на Украйна и на Мариупол", отговаря тя с усмивка. "Очевидно е много горчиво чувство на гордост в смисъл, че е в животозастрашаваща ситуация. Мечтая за деня, в който ще се върне и ще мога да му кажа това."

На рафтовете в доброволческия център има военна плячка: техника от руските войници, свалени ракети и фрагменти от руски изтребител, които украинците гордо излагат като символи на инвазия, която досега не е минала по начина, по който Москва иска.

Но Кремъл със сигурност е решен, че източната офанзива няма да повтори грешките на Запад, откъдето руските войски сега се оттеглиха.

Смята се, че руският президент Владимир Путин вероятно ще иска осезаема печалба до 9 май - отбелязването на Деня на победата срещу нацистка Германия, а Мариупол може да му послужи за това.

От това се страхува и друг роднина Владимир Василюк, чийто 23-годишен син Данило също се бие в завод Азовстал. Все още са в редовен контакт.

"На момчетата им липсват боеприпаси", казва Владимир, "но не искат да си тръгват, защото защитават цивилните – не искат да ги изоставят".

Неговият сдържан, почти безстрастен поглед започва да се пречупва, докато говори повече за единственото си дете, свеждайки очи с въздишка.

"Не спя през нощта", признава той. "Ако имах възможност да отида там, щях да го направя. Не мисля, че градът си заслужава загубата на живота му. Но момчетата направиха своя избор. Може би аз съм виновен, че влезе в армията, защото винаги съм го водил на тренировки и съм го подготвял за това. Основната му цел винаги е била да направи страната ни по-добра."

Владимир стои под паметник в Киев, покрит с торби с пясък, боядисан в синьо-жълтото на украинското знаме. Камбаните на църквата Свети Михаил със златен купол бият в пет.

"Сигурен съм, че ще се видим отново", казва Владимир, "това е въпрос на време. Но ако можех да му предам съобщение сега, щеше да е, че го обичам и го чакам."