"Военната победа" е опасен мит: защо войните всъщност завършват с преговори

Военната победа е примамлива идея. Кратка, насилствена кампания, която побеждава врага, обещава ползи на поносима цена. Администрацията на Тръмп очакваше такъв резултат в Иран през февруари 2026 г. Правителството на Нетаняху го потърси в Газа през октомври 2023 г., след това в Ливан и Иран. Руският президент Владимир Путин предположи, че инвазията му в Украйна през 2022 г. ще го донесе. Много критици на политиката на САЩ в Афганистан и Ирак осъждат неуспеха в постигането на военна победа, противопоставяйки подобни войни на решителните резултати на бойните полета, които според тях са постигнати във войната в Персийския залив през 1990-91 г. и Втората световна война. И доскоро дебатът за помощта на САЩ за Украйна включваше широко разпространени призиви да се помогне на страната да постигне военна победа, отхвърляйки преговорите като помирение. И все пак онези, които използват термина, рядко го дефинират. "Победа" означава постигане на политическите цели, заради които човек е отишъл на война. Но „военна победа“ предполага нещо повече. Прилагателното сигнализира, че тези цели се постигат чрез бой, а не на масата за преговори. Преговорите изискват компромис и водят до забавяне, което може да изчерпи политическата воля. Победата на бойното поле, за разлика от това, обещава проснат враг без смислен избор, освен да приеме условията на победителя по графика на победителя. Това обещание е това, което прави идеята толкова привлекателна и толкова повсеместна. Но идеята за военна победа е опасен мит. Всички съвременни войни завършват с договорени споразумения; преговорите не са второстепенен резервен вариант. За да се сложи край на войната, и двете страни трябва да изберат да спрат да се бият, а тези избори винаги изискват нетривиално договаряне. Разбира се, унищожението има значение. То е, което отличава войната от политиката в мирно време. Но нейната роля е да оформя сделката, а не да унищожава врага, което почти никога не се случва.

Митът за военната победа многократно е карал правителствата да започват или удължават войни, основавайки се на погрешни предпоставки за това как тези войни ще приключат. Администрацията на Тръмп вярваше, че силата може да принуди Иран към безусловна капитулация; вместо това Съединените щати се озовават в патова ситуация. Убеждението на правителството на Нетаняху, че може да победи Хамас военно, удължи войната в Газа в преследване на непостижима цел. Очакването на Путин за победа на бойното поле в Украйна въвлече и двете страни във война без видим край, пише Foreign Affairs. Ако китайският лидер Си Дзинпин допусне същата грешка, атака срещу Тайван може да въвлече Пекин в конфликт, който е по-лесен за започване, отколкото за спиране, със залози далеч отвъд Тайванския проток. И ако Съединените щати приемат, че могат да си осигурят военна победа във война с Китай, тогава и те биха могли да се окажат изтощени в битка, която не могат лесно да прекратят. Обърканото мислене за това как приключват войните също поражда предвоенни грешки в разузнаването, модернизацията и проектирането на силите. А неразбирането на връзката между договарянето и бойните действия води до систематичен провал в интегрирането на стратегията за преговори с планирането на кампанията. Докато политиците не осъзнаят, че войните приключват само когато и двете страни са готови да сложат оръжие, те ще продължат да бъдат разочаровани от неспособността на военната сила да постигне своите политически цели.

Картаген е изключение

Никоя съвременна война не е унищожила способността на врага да се съпротивлява. Воюващите винаги могат да продължат да се бият, ако желаят, дори след като враговете изместят войските им от бойното поле или превземат столицата им. Подобна упоритост може да обърне съдбата и да реши войните. Спечелването на война изисква да се предложи на оцелелите (и потенциалните) бойци сделка, която те предпочитат, пред продължаващата съпротива. Тези сделки могат да бъдат едностранни. Но условията и пазарлъците винаги имат значение: никоя война не свършва, освен ако и двете страни не решат да приемат споразумение и да спрат.

Единствената алтернатива е физическото унищожаване на враговете. Рим успява да го направи, когато слага край на Третата пуническа война, като поробва оцелелите граждани на Картаген и, според легендата, поръсва руините на града със сол, за да не поникне нищо отново там. Но никоя война в съвременната епоха не отговаря на този критерий и малко са се доближили до него. След края на Наполеоновите войни през 1815 г. победените страни в междудържавните войни са загубили средно осем процента от силите си. В две трети от тези случаи тази цифра е била под десет процента. Единствената държава, която е загубила повече от 90 процента от силите си, е Парагвай във Войната на Тройния съюз (1864–1870 г.). Повечето воюващи страни приемат поражението – споразумение при неблагоприятни условия – много преди способността им да се съпротивляват да се изчерпи.

Споразуменията за прекратяване на войната могат да бъдат изрични или мълчаливи. Изричните преговори включват директна комуникация, оферти и контрапредложения; примери за това са примирието в Корейската война и Дейтънските споразумения от 1995 г., с които беше сложен край на войната в Босна. Мълчаливото договаряне използва действия, заплахи или декларации, за да сигнализира за приемане или отхвърляне на условията без официални преговори.

Войната в Персийския залив от 1990-91 г., например, приключва, когато водената от САЩ коалиция обявява едностранно прекратяване на огъня, а иракчаните също спират да се бият, без дипломатически разговори. Боят показва на иракския президент Саддам Хюсеин, че продължаващата съпротива ще доведе до по-нататъшно настъпление на коалицията, потенциално към Багдад; прекратяването на огъня сигнализира, че американските и съюзническите сили ще задържат позициите си, ако иракчаните направят същото. Садам разбира и отвръща със същото. Генерал Норман Шварцкопф, командващият коалицията, след това инструктира Багдад да изпрати военна делегация на летище Сафван, за да преговаря за оттегляне. Резултатът е силно облагодетелстван от Съединените щати и техните съюзници. Те освобождават Кувейт, тяхната основна цел. Садам запазва режима си, но губи завоеванията си и се сблъсква със следвоенни ограничения, което го поставя в по-лошо положение, отколкото преди инвазията.

Всички съвременни войни завършват с договорени споразумения.

Това беше недвусмислена победа, но не беше постигната чрез унищожаване на способността на Ирак да се съпротивлява. При прекратяването на огъня иракската армия запази по-голямата част от предвоенната си сила. До 50 000 иракски войници бяха убити и 75 000 ранени от над един милион войници - под 15 процента. Над 800 000 войници оцеляха и можеха да продължат да се бият. Дни по-късно иракските сили смазаха шиитските въстания на юг. Решението на Саддам да спре войната през 1991 г. не беше просто приемане на реалността. Опитът на Ирак в следващата му война със Съединените щати показва защо. През 2003 г. иракската армия се разпадна само след седем седмици боеве, като войниците ѝ изоставиха постове, оръжия и командири и съблекоха униформите си. До средата на май Саддам успя да използва далеч по-малко военна мощ, отколкото в Сафван през 1991 г. Ако една държава можеше някога да сложи край на войната, като разоръжи врага, Съединените щати трябваше да го направят в Ирак до май 2003 г. Те не го направиха. Иракските военни вече не можеха да удържат позиции или да се противопоставят на настъплението на коалицията, но много от войниците им продължиха, дори след падането на Багдад и единствената им възможност беше да прибегнат до нередовна тактика. Сунитските баасисти разбираха имплицитните условия, които им се предлагаха: живот под ръководството на шиитско правителство, инсталирано от САЩ. Те предпочитаха да продължат да се бият. Американската армия претърпя по-малко от 3000 жертви през 2003 г., но над 33 000 през следващите осем години. Бунтовниците не успяха да възстановят режима на Саддам, но войната не приключи през 2003 г., когато Багдад падна и униформените му военни се изпариха.

Афганистан предлага подобен пример. До средата на 2002 г. американската инвазия разоръжи армията на талибаните, окупира Кабул и прогони лидерите на групировката от страната. Подобно на иракските баасисти година по-късно, талибаните се изправиха пред доминиращ враг, контролиращ родината им, без непосредствена перспектива да си върнат столицата. Ако "военната победа" може да сложи край на война, тогава и Афганистан би трябвало да бъде решаващ успех на САЩ. Това не се случи. Оцелелите талибани отхвърлиха предложените условия – афганистанско правителство, което ги изключваше – въпреки че положението им беше далеч по-мрачно от това на Саддам през 1991 г. Те продължиха да се бият като нередовни войски и до 2021 г. си върнаха Кабул, прогониха американските сили и възстановиха управлението си. Неуловимостта на военната победа не прави ефективността на бойното поле несъществена. Но целта на бойните действия е да се оформи лостът за договаряне на двете страни, като се променят очакванията им за бъдещи разходи, а не да се унищожи врагът. Успехът в бойните действия позволява продуктивни преговори, но не е техен заместител.

Условия за предаване

Може би най-често цитираният пример за военна победа – налагането на триумф с груба сила на разклатен враг – е завладяването от страна на съюзниците на нацистка Германия и имперска Япония през Втората световна война. В конфликти от Афганистан до Украйна и Газа, политиците и експертите се позовават на привидното военно унищожение на Германия и Япония, в пряк контраст с войните, завършили с договорени резултати. И все пак Втората световна война не приключи, защото победените нямаха друг избор освен да се предадат. Боевете не обезоръжиха Германия или Япония. И двете запазиха способността си да нанесат огромни жертви на съюзниците и нито една от тях не се предаде безусловно. Победителите предложиха изрични условия и на двете страни. Тези отстъпки бяха малки и съюзниците недвусмислено спечелиха. Но дори Втората световна война завърши с пазарлъци между участници с опции.

Имперска Япония е изпратила близо осем милиона войници по време на войната. По-малко от два милиона са загинали в битка. Когато Япония се е предала през август 1945 г., на бойното поле са останали над шест милиона въоръжени, екипирани, униформени и командвани войници. Тези сили не са могли да си възвърнат завоеванията на Япония, които съюзниците са отменяли непрекъснато от средата на 1942 г. До лятото на 1945 г. Съединените щати са прогонили японския флот в пристанището и са прекъснали контрола на Токио върху въздушното пространство и морските пътища, оставяйки съюзниците в готовност да нахлуят в Япония и да свалят император Хирохито.

И все пак Япония продължи да се съпротивлява – не защото очакваше да унищожи съюзническите войски, да си върне загубена територия или да хвърли инвазивни сили в морето, а защото се стремеше да осигури по-поносими условия за уреждане, като заплашваше да убие повече военнослужещи, отколкото съюзниците бяха готови да жертват. Япония запази значително предимство. При Окинава, която падна през юни 1945 г., японските сили нанесоха 50 000 жертви на американските войски. През август Военното министерство на САЩ изчисли, че нахлуването в Япония ще струва стотици хиляди повече. Японските лидери разбираха това и се надяваха, че перспективата ще убеди американците да смекчат условията си. Така и стана. Съюзниците поискаха "безусловна капитулация" на конференцията в Казабланка през януари 1943 г., но никога не дефинираха какво означава това. Длъжностни лица в Токио предположиха, че това включва демонтиране на имперската система и затваряне на императора. В продължение на повече от две години Япония продължи да се бори, вместо да приеме подобен резултат.

На 26 юли 1945 г., преди планираното ноемврийско нахлуване в Япония, съюзниците издават Потсдамската декларация. Въпреки че отново призовава за „безусловна“ капитулация, документът предлага множество изрични условия. Япония ще запази суверенитета си над четирите си основни острова. Военният ѝ персонал ще се върне у дома без интерниране. Страната ще запази индустрията си, а народът ѝ няма да бъде подлаган на принудителен труд. Тя също така ще получи достъп до суровини и търговия. Декларацията всъщност не изисква безусловна капитулация; вместо това, тя формулира условия за капитулация. Най-важното е, че декларацията не споменава статута на императора, което отразява обширни дебати сред служители на правителството на САЩ. Някои, като държавния секретар Джеймс Бърнс, се застъпват за изрично искане Хирохито да бъде преследван за военни престъпления. Други, като военния секретар Хенри Стимсън, твърдят, че това би удължило войната и са се обявили за това Хирохито да остане на трона. Окончателният документ прави компромис, като не казва нищо по темата. Стимсън се надява Япония да разбере това пропускане като имплицитно предложение за запазване на монархията и е прав. Токио интерпретира това мълчание като сигнал, че императорът може да остане. Хирохито служи като император до смъртта си през 1989 г. Спазването на тази отстъпка струва скъпо на Япония. Приемането на условията отпреди Потсдам няколко месеца по-рано би спасило стотици хиляди животи и би предотвратило атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаки. И все пак Токио успя да наложи промяна в предложението на съюзниците и в резултат на това капитулацията му не беше безусловна. Поражението на Япония беше едностранна сделка, а не военна победа, наложена на противник без право на избор.

Германия представя подобен случай. Когато капитулира през май 1945 г., Вермахтът все още разполага с над три милиона въоръжени и активно съпротивляващи се войници. Германските сили губят позиции след битката за Сталинград през 1943 г. и до началото на 1945 г. съюзниците напредват дълбоко в Райха. Въпреки това германската армия продължава да се бие, нанасяйки тежки жертви до самия край. В битката за Берлин, водена през април и май, над 360 000 съветски войници са убити, ранени или обявени за изчезнали.

Милионите оцелели войници на Вермахта можеха да се слеят в провинцията, да се обърнат към бунтовниците и да продължат да се бият след падането на Берлин – както афганистанските талибани и иракските баасисти щяха да направят десетилетия по-късно. Вътрешният кръг на Хитлер обмисляше точно това и разработи писмени планове за партизанска съпротива. И все пак неговите наследници решиха да спрат войната и подписаха документа за капитулация на 7 май. Както и при Япония, това беше избор и германците можеха да изберат различно. Вместо това техните лидери решиха, че предложените условия са за предпочитане пред цената на продължителна борба, която Германия беше напълно способна да води.

Никоя съвременна война не е унищожила способността на врага да се съпротивлява.

Макар и силно едностранчиви, условията, приети от Германия, не се равняват на безусловна капитулация. Съюзниците предлагат изрични условия, които смекчават в началото на 1945 г., за да убедят германците да сложат оръжие. През есента на същата година американските политици предлагат плана "Моргентау" за следвоенна Германия. Първоначално очертан от министъра на финансите Хенри Моргентау, той се стреми да направи страната неспособна на бъдеща агресия чрез деиндустриализиране, разоръжаване и разделяне на обеднели „останки“ държави. Планът предвижда да лиши страната от фабриките ѝ, да интернационализира индустриалната долина Рур, да премести работната сила на региона другаде, да унищожи мините ѝ, да принуди германските цивилни да работят в чужбина и да експроприира германски активи.

Когато планът изтече през септември 1944 г., нацисткият министър на пропагандата Йозеф Гьобелс се възползва от него, за да сплоти германската общественост. Ако това щяха да направят съюзниците, твърди той, тогава германците трябваше да се съпротивляват до последния патрон. Той нареди на германските сили в град Аахен, който тогава беше под американска атака, да превърнат „всяка къща... в крепост“. Обвинявайки фанатичната съпротива на града за плана Моргентау, съюзническите служители публично го отхвърлиха и смекчиха позицията си. В Ялта през февруари 1945 г. президентът на САЩ Франклин Рузвелт заяви: "Не е наша цел да унищожаваме народа на Германия." Евентуалните условия за капитулация изключиха деиндустриализацията, принудителния труд и трайното икономическо унищожение. В последните седмици на войната съюзниците добавиха изрични условия: Германия ще избегне анексирането, ще остане независима (макар и не суверенна или унитарна) и ще разчита на въоръжени германски граждани за полицейска дейност.

Рузвелт предпочиташе наказателен мир, който би смирил и трайно отслабил Германия; той се задоволи с по-щедър резултат, защото неговият модел на първи избор очевидно беше неприемлив за германците. Интензивно обсъждане доведе до това решение, отразяващо съзнателен опит за облекчаване на условията, които съюзническите лидери счетоха за твърде сурови. Германия прие условия, които предлагаха поне някои следвоенни гаранции, след като подписалите разбраха, че съюзниците вече не възнамеряват да осакатяват Германия завинаги. Резултатът беше едностранна и мълчалива принудителна сделка, но все пак сделка.

Няма сделка, няма мир

Никоя война не може да приключи без предложение, което врагът може да приеме, независимо колко мощни са въоръжените сили или колко едностранчиви са боевете. Воюващите страни почти винаги могат да продължат да се бият, както направиха талибаните през 2002 г. и както иракските баасисти през 2003 г., дори след като загубиха столиците и конвенционалните си армии, и както германците и японците можеха да направят през 1945 г. Тази продължаваща съпротива понякога може драстично да обърне съдбата, както се случи с талибаните през 2021 г. Изборът да се продължи може да е скъпоструващ, но не е непременно безполезен. Това е повече от семантика. Погрешните схващания за военната победа са от дълбоко значение. Политиците, които виждат преговорите като втора най-добра алтернатива на военната победа, може да отхвърлят дипломатически опити, които биха могли да съкратят войните или дори да обърнат крайния им резултат. След падането на Кабул, представители на бившия режим се обърнаха към Съединените щати, търсейки сделка, която да им даде правен статут и роля в нов Афганистан. Администрацията на Джордж У. Буш, вярвайки, че е спечелила военна победа и няма нужда да се пазари с победен враг, отхвърли тези предложения и създаде правителство, което изключва талибаните и техните поддръжници. Резултатът беше две десетилетия война, десетки хиляди смъртни случаи, трилиони долари разходи и евентуално възстановяване на талибаните, далеч по-малко съвместимо с интересите на САЩ, отколкото би било компромисно споразумение през 2002 г.

Този проблем не се ограничава само до Афганистан . По време на Втората световна война, антихитлеристка съпротива в Германия се стреми да свали нацисткото правителство и да договори ранен край на войната. Движението почти убива Хитлер през 1944 г. Но настояването на съюзниците за безусловна капитулация спъва тази опозиция. Членовете ѝ трудно биха могли да убедят други германски елити да рискуват живота си в заговор за преврат, когато успехът просто би довел до унищожението на Германия от безмилостните съюзници. Дори условията от 1945 г. да бяха предложени по-рано, заговорниците можеше да се провалят така или превратът да успее, без да доведе до по-ранно споразумение. И все пак стремежът на съюзниците към военна победа не подобри шансовете.

Войната на администрацията на Тръмп с Иран предлага друг пример. Белият дом очерта различни цели, но от самото начало замисли кампанията си така, че да принуди Иран да постигне това, което президентът Доналд Тръмп определи като безусловна капитулация, а не да създаде предимство на масата за преговори. Нарушаването на по-ранни споразумения, предприемането на изненадващи атаки на фона на продължаващите преговори и убийствата на длъжностни лица, които Вашингтон определи като по-склонни да преговарят – всичко това, което Съединените щати направиха в първите седмици на войната – не са тактики, предназначени да насърчат споразумението. Очакването за военна победа остави администрацията без теория за това как да се прекратят боевете, дори когато разходите се увеличават: милиарди долари разходи, напрегнати доставки на оръжие и по-широки икономически смущения.

Войната в Украйна представлява същата грешка. Путин започна война, която нямаше осъществим начин да приключи бързо или евтино. Когато руският гамбит се провали до април 2022 г., той не се върна към пътя на преговорите, който за кратко беше отворен през март. Вместо това той ескалира. През септември същата година Русия анексира четири украински региона, които не контролираше напълно, стъпка, която оттогава стеснява пространството за компромис на Москва. Вместо да преговаря сериозно, Кремъл разширява войната отново и отново: бомбардира гражданската инфраструктура на Украйна, мобилизира допълнителни сили и нанася удари по европейската промишленост в едва прикрита саботажна кампания. Всички войни в крайна сметка приключват на масата за преговори, но никоя воюваща страна не може да постигне сделка по искане. И двете страни трябва да са готови за споразумение, а Русия не е. Нито пък каквато и да е осъществима стратегия, следвана от Съединените щати и Европа, би могла да сложи край на войната на Русия без мълчаливото съгласие на Путин. Дори със значителна помощ от САЩ и Европа, Украйна не би могла да постигне военна победа, както и Русия, а максималистичните условия на Москва доведоха до края на украинския суверенитет. От самото начало американските и европейските политици е трябвало да признаят, че са изправени пред дълга война без лесен изход – война, която изисква устойчива индустриална мобилизация, а не поредица от краткосрочни пакети за помощ. Тези пакети не сигнализираха нищо достоверно за съюзническия ангажимент, нито към доставчиците на отбранителна техника, нито към Кремъл. Целта на бойните действия е да се отвори пространство за договаряне; изборите на Путин не са отворили такова и само много по-ожесточени боеве ще доведат до такова. Неразбирането на това как завършват войните може да доведе до лошо планирани военни операции. Тъй като всички войни завършват със сделка, единствената рационална цел на бойните действия е да се променят условията на тази сделка в своя полза. И все пак американските политици рядко интегрират стратегията за водене на преговори с планирането на кампанията. Американските военни планове за Афганистан от 2009 до 2013 г., включително тези, които Вашингтон осъществи след началото на преговорите с талибаните през 2011 г., изключваха служители на Държавния департамент, отговорни за политическото уреждане, и никога не обясняваха как продължаващите военни операции ще създадат лост за влияние. Вместо това американските войски до голяма степен останаха обвързани с фиксирани места, за да осигуряват сигурността на населението. Това отслаби позицията на Вашингтон, като ограничи способността му да преразполага сили и убедително да заплашва или възнаграждава различни талибански фракции въз основа на тяхната готовност за преговори.

Фиксацията върху военната победа може също да изкриви планирането на отбраната в мирно време. Днешната американска армия се структурира около допусканията за кратки, решителни войни. Запасите от боеприпаси са ограничени. Подготовката за възстановяване на висококвалифицирана професионална сила е минимална. Поддръжката на резервни оръжия и оборудване е лоша. Тези политики търгуват дългосрочната издръжливост за краткосрочна смъртоносност и предполагат, че Съединените щати могат бързо да прекратят конфликта, като унищожат противниковата армия. Но ако прекратяването на война е въпрос на принудително договаряне, при което враговете почти винаги могат да продължат да се бият, тогава Вашингтон не може да създава кратки войни с указ. Благоразумието диктува преосмисляне на избори, които предполагат обратното.

Никоя война не може да приключи без предложение, което врагът може да приеме. Нито пък Съединените щати могат да предполагат, че малък запас от сложни оръжия би могъл бързо да победи китайската армия. Ако Китай продължи да се бие, войната нямаше да е кратка, независимо колко огнева мощ донесоха Съединените щати. Ако Тайван прие неблагоприятни условия, вместо да продължи да се бие, споразумението щеше да е лошо, независимо колко помощ окаже Вашингтон. Военната мощ на САЩ може да оформи пространството за преговори. Но те не могат да спечелят война без споразумение, в което всички страни приемат условия, които запазват интересите на САЩ.

Следователно планирането на такъв конфликт изисква повече от просто преброяване на кораби, ракети и самолети. Изходът от война за Тайван би зависел от готовността на Тайван да издържи бомбардировки и блокада, от пресмятанията на Си Дзинпин за политическата цена на продължителната битка спрямо рисковете от отстъпление и от мотивацията на китайските сили, изправени пред мащабен конфликт за първи път от половин век. Тези променливи са по-трудни за оценка от сравненията на оборудването, но е също толкова вероятно да определят как ще завърши подобна война.

Военната сила никога не може да елиминира изцяло дейността на противника. Политиците, които игнорират този факт, ще продължат да започват войни, които не могат да приключат успешно, а техните планове и сили ще бъдат зле адаптирани към конфликтите, в които в крайна сметка ще се борят. Придържането към мита за военна победа е скъп навик.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.