Европа си вади погрешни поуки от войната с дронове на Русия

Европейските правителства се готвят за форма на конфронтация, на която настоящите им инвестиции не отговарят напълно.

Въпреки че свързаните с Русия саботажи обикновено използват дронове, логистични мрежи, криминални посредници и неоспорими пълномощници срещу европейските градове, официалните политики и националните стратегии остават фокусирани върху откриването и прихващането на всеки инцидент, когато възникне.

Този подход третира само инструмента на атаката, оставяйки уязвимостта, която използва, до голяма степен пренебрегната.

Архитектура на сигурността

Тази уязвимост е ясна: архитектурата на сигурност на Европа остава бавна, фрагментирана и скъпа за мобилизиране между агенциите и националните граници.
При тези условия нахлуванията на дронове се превръщат просто в отделни инциденти, докато проблемът с продължителните и неефективни реакции остава нерешен. Инцидентът на летище "Лайпциг-Хале“ от 4 август, при който квадрокоптер, пренасящ пластичен експлозив, остава незабелязан от системите за сигурност и се приземява близо до украински товарен самолет, без да се взриви, е част от по-широка поредица руски саботажни действия срещу европейски градове, и по-специално срещу големите летища на континента.

Всеки отделен случай, независимо дали е планирана или извършена атака, оставя след себе си чувство на несигурност. Именно тази несигурност прави евтините и позволяващи отричане на отговорността действия толкова ефективни срещу институции, които иначе разполагат със значителен капацитет, пише Kyiv independent.

Полетът на дрон в близост до летище или над него може да наруши нормалното функциониране на критична гражданска инфраструктура, като наложи незабавно затваряне на летището, претовари работата на полицията и разузнавателните служби и ангажира ресурси, дори и да не последва реална атака.

Демократичните правителства имат основателни причини да подхождат сериозно към неясни заплахи, но именно тази предпазливост може да осигури оперативно предимство на Москва и нейните подставени лица, тъй като нападател, способен да породи достатъчно съмнения, за да прекъсне нормалната дейност, изобщо няма нужда да преодолява система за противовъздушна отбрана.

Така стратегическата стойност на подобни операции се състои в способността им да принудят отбраняващата се страна да изразходва време, ресурси и политически капитал, за да установи дали действително се извършва нападение.

При тези условия Европа може да спечели отделни тактически сблъсъци, но същевременно да загуби по-мащабната борба за ресурси, устойчивост и темпо на действията.

Още по-важно е, че начинът, по който Европа възприема кампанията на Русия с използване на дронове в Украйна, насочи вниманието към технологиите за противодействие на дронове, сензорите и системите за прихващане - все елементи, необходими за защитата на инфраструктурата, но неспособни да компенсират институционалната разпокъсаност, от която противникът активно се възползва.

Опитът на Украйна

Всъщност опитът на Украйна демонстрира колко е важен организационният подход.

В отговор на продължаващите от години руски атаки с дронове, Украйна постепенно обедини информацията от бойното поле, данните от въздушното наблюдение, сигналите от акустични и други сензори, видеопотоците от дронове и разузнавателните сведения в системи за командване и ситуационна осведоменост с нарастваща степен на интеграция, включително платформата DELTA, което позволява събирането на информация от различни източници и нейното разпространение до лицата, отговорни за предприемането на действия.

Освен това страната адаптира своята архитектура за реагиране, като съчетава централизирана информация с разсредоточени отбранителни способности; това позволява на подразделенията и мобилните екипи да реагират на заплахи, без да чакат всяко решение да премине през сложен йерархичен процес.

В резултат на това Украйна оптимизира процеса, обхващащ етапите на откриване, идентифициране, вземане на решение и действие. Това е полезен модел, който Европа би трябвало да разгледа.

Друг проблем е установяването на извършителя, тъй като саботажът, позволяващ отричане на отговорността, е замислен така, че да се възползва от времевия интервал между самия инцидент и произнасянето на окончателна оценка за случилото се.

Когато на разследващите им трябват седмици, за да установят отговорност, както беше по време на инцидента в Лайпциг, където на германските власти им отне около четири седмици, за да припишат публично отговорност на Русия, приписването се превръща в ретроспективно упражнение и вече не функционира като незаменим аспект на възпирането и защитата.

Всъщност, публичното приписване изисква достоверни доказателства, а получаването на такива може да отнеме много време, преди властите да установят непоклатими данни.

Когато обаче гражданин внезапно се окаже блокиран на летище поради смущение, свързано с дрон, последиците от забавеното вземане на решения са незабавни и осезаеми.

За ефективното справяне с тези предизвикателства Европа трябва да организира усилия за противодействие на саботажите, които включват механизми за обмен на информация между авиационните власти, правоприлагащите органи, разузнавателните служби и въоръжените сили – както на институционално, така и на национално равнище – още преди даден инцидент да прерасне в криза.

В този процес е от съществено значение да се използват поуките от опита на Украйна, тъй като тя е била принудена да решава проблема, пред който сега е изправена Европа, и се е научила да превръща фрагментираната информация в използваема оперативна картина, а след това – в конкретни действия, преди противникът да успее да се възползва от пропуските в системата.

Прихващането на дрон може да предотврати инцидент, но не решава проблема с по-широката система, стояща зад него, като по този начин целият процес, осигуряващ операцията с конкретния дрон, остава до голяма степен непокътнат.

Следователно успехът не бива да се измерва с броя на прихванатите дронове, тъй като този показател дава оскъдна представа за възможностите на цялата система.

Решаващото предимство се състои в това Русия, а не Европа, да бъде принудена да реагира, да бъде лишена от инициативата и от възможността да диктува темпото, както и да бъде изправена пред оперативни разходи и рискове. Защото само чрез възвръщане на инициативата Европа може да премине от позиция на реакция към позиция на контрол и да принуди противниците си да заемат отбранителна позиция.