Сърф, супа и кози

Вижте снимки

Съвсем нормално след празниците да има още някой и друг почивен ден, за да си починем и от тях.

Още през нощта на 30-ти април, някъде към 3 – 3 и нещо две коли се събират в квартал Младост.

Ние сме около пет, чакаме още четирима.

През това време ритаме топка, снимаме се, размятат се и великденски яйца.

Идеята e да тръгнем бързо, по тъмно, за да пропуснем голямото преселение на София.

Този път насоката е извън границата на страната. Посоката е остров в Турция – Гьокчеада – райско кътче за сърфисти.

Багажниците на колите са препълнени с палатки, спални чували, раници и доста алкохол.

Малко повече, отколкото имаме право да пренесем – за девет души 24 бутилки, без да броим бирите.

Все пак там, където отиваме, се слави със силния вятър и трябва нещо да ни грее.

Тихо преминаваща полицейска патрулка разглежда какво си пренасяме. Отначало ни гледа подозрително, но виждайки огромните багажи, ни зарязва да си довършим среднощния мач.

Скоро всички сме се събрали и потегляме.

Доста сън ни се е насъбрал за спане, но всеки е пресипнал от енергия и в очакване за мястото, на където сме се упътили.

Първо море, първа по-голяма почивка, и така с песни, лигавщини, щуротии излизаме от границата, готови да уловим ранния ферибот, който потегля в 11.00 на преди обяд.

Малка грешка около напускането на страната. Как пък никой не се усети, че между 7 и 8 границата се затваря, за да се предадат смените на служителите.

Перипетии около турската граница – багажите на всички се отварят, става ясно, че ще се разделим с голяма част от нашите „твърди“ запаси.

Отваря се багажникът и на другата ни кола. Граничарите са изумени, такива са физиономиите и на пътниците след нас.

Разпитват ни накъде така. Един от нашите обяснява: „ Кюкчеага“. „Гьокчеада“ поправят и ударението граничарите, поогледаха ни още малко и казаха да товарим.

Самият остров е най-големия в Турция, съвсем близо до Дарданелите. Намира се до  Чанаккале, Кабатепе и до другия остров Бозкаада. Залепен е и за гръцките острови Лимнос и Самотраки. Площта му е  289.5кв.км и 95км. крайбрежие. Централното селище също носи  също името Гьокчеада.

Ясно е, че фериботът остава само в мислите ни и марушрутът се променя, май за добро, към Одрин.

Китни лъкатушещи улици, голяма описателна джамия, хора около нас, опитващи се да ни продадат някоя и друга броеница. След дълга разходка посядаме за първа супа.

Менюто е добро – доматена супа, шкембе и леща. Първото разочорование – Няма бира!

Второ, по-скоро изненада – тези, които си поръчват леща получават същото, като тези, които са поискали доматена супа. Ръкомахаш, обясняваш, искаш да си изясниш, но след няколко притеснителни възклицания на сервитьора: „Комшо, проблем?“, става ясно, че няма напълно да се разберем, а и какво значение има супата, без бира.

Приближаваме към мястото, откъдето тръгва ферибота.

Очаква ни час и нещо на скалите при буните, ние вече подпийваме с мента и тоник, и каквото си имаме.

Ферито се появява, голямо, готово да преплува с наредената дълга колона, болшинството, от която е с българска регистрация на колите.

Вятърът ни посреща още от палубата на триетажен кораб. Фериботът наистина е огромен и побира всичко, чакащо за него, а то повярвайте не е никак малко! Гаражите са на два етажа, има асансьори, а гледката от горе е ветровита, но караща те да увиснеш на палубата, като сълзливите Кейт и Ди Каприо на злополучния кораб.

След топъл чай и чудна гледка, стигаме по тъмно на острова и си намираме нашия къмпинг.

От едната страна е морето, от другата - езеро, където сутрин сърфисти и други се кефят на плажуването си. София е забравена, новините, ежедневието. Абсолютно безвремие.

Телефоните ни са без обхват. Зареждат се барбекютата, опъват се палатките, има и едно огънче около бивака ни, където се навъртат всички къмпингуващи. Учудващо е, ако се чуе турска реч. Мястото е налазено от сънародници. Естествено, голяма част от тях познати.

Катунът ни е разпръснат, всеки си има цел, едни да се разтилат по пясъка, други да не слизат от сърфа, трети се прави на вожд на катуна и организира общата цел – да изпразним бутилките, които за малко да ни отнемат на границата.

Следващите дни и вечери са трудни за разделяне. Ясно бе, че часовете се сливаха. Повечкото вятър нощем дразнеше, а денем побъркваше от кеф сърфиращите.

Без капка висока вода, морето бе скрило вълните си за къмпингуващите, а вятърът си носеше сърфовете и уиндсърфовете и на начинаещи и напреднали. Няма начин да не се задържиш прав на дъската, след като времето работи за теб.

Часовете минават, дните също. Разбираше се единствено от намалелия алкохол и морския загар. Деца, кучета, чайки, пасящи кози и някъде там, навътре в острова, разни красиви водопади събираха спомени, някои по-мътни. Други твърде бистри. Имало и розови фламинго, но така и не ги видяхме.

Последна вечер, къмпингът се готви да се пренесе в родината си. Почивните дни приключват.

Резултатът.

Катунът ни си има един карък с изкълчен крак, подут двойно колкото другия. Според младата лекарка в близката болница, чийто следващ пациент е с болно гърло, диагнозата е: „No fracture!“

Последна вечер.

Един от видните членове на катуна дава всичко от себе си да пори вълните със сърфа.

Постепенно се увлича и отдалечава. Ние сме отвлечени от нас си и докато не се развикаха от брега, нямаше и да се усетим, че сме с един по-малко. Доста късничко, защото нашият човек съвсем не можеше да се прибере.

След близо два часа занимания, кръжене на сърфисти около злополучния мореплавател, успяват да го измъкнат без произшествия, освен нечовешки студ и изпито солено море. Естествено, не може да не се отпразнува завръщането на брега. Може би до към 5 сутринта, за което след час поехме към ферибота обратно към родна земя.

Пътят на връщане е тотално проспан. Откъслечни спомени – спиране на бензиностанция, похапване на сладолед – подарък от продавача, лутане из няколко селища за локум, баклава, кафе и все такива турски неща.

Шофьорите едва отварят очи. Преминаваме границата. Оказваме се с една кола по-малко. Другата си има карък. Този с болния крак си е забравил паспорта на острова. Дали, за да е сигурен, че ще се върне отново там или наистина объркването е  някъде около болничните стаи, така и не става ясно.

Част от компанията ги очаква още една вечер, този път в близкия Одрин. На следващия ден среща с консула за така необходимия да се приберат у дома пасаван. А това, че ще се върнем в Гьокчеада, е повече от ясно.

Времето отново е с нас – за съжалерие реално, но мислите са другаде: около размазания смок на пътя, припкащите кози и овце по каменистите тамошни възвишения.

Яко обикаляне. Подреждане на гледки и истории за онези българи, които са се настанили на острова, след изселването им от България. И онзи вятър, и отлитащата към езерото ни палатка, и театралната програма на малката Мария, и какво ли още не...

Вижте снимки