Ходи доказвай, че живееш на Редута, мадам

Париж

Докато си седя на балкона вкъщи със счупена ръка, гледам летището срещу мен и си чертая географския маршрут за морската отпуска /надявайки се, че тя няма да попадне в графата „да си правиш сметки без кръчмаря“/, се сещам също така, че мога да доразкажа историята на чудничкото ми пътуване през Япония до Европа.

В предния епизод обещах, че ще пиша за Париж и няма да се отметна, но, както се казва – едно по едно.

Денят за отлитането ми от Токио дойде по-бързо отколкото ми се искаше. Така че, ща не ща, се озовах обратно на летище Нарита, леко позакъсняла и много претоварена откъм багаж. Така и не разбрах защо на път винаги приличам на Плюшкин, независимо дали отивам в Созопол или на другия край на света.

Стореното обаче не може да бъде поправено, така че много, ама много се моля на японките на летището и след всичките кандърми те ме пускат с 29 кила багаж, който бях готова да сдъвча и глътна, само да си го взема с мен.

Места до пътеката, естествено няма. Естествено, има само такива в средата.

Тук нищо вече не помага, така че приех съдбата си и в следващите 12 астрономически часа се гънах на седалката, заобиколена от южнокорейка, която изпи всичката бира на борда и извън него, и японец, който си проспа живота.

Изгледах четири /4/ филма един след друг и все още имах към 4 часа за утрепване!

Речникът ми е беден, за да мога точно да опиша какво е да седиш закотвен 12 часа на едно място и пустото виенско летище така и да не се приближава към теб.

Накрая, разбира се, това се случи и когато кацнахме, малко ми оставаше да разцелувам земята под самолета.

За щастие, имам няколкочасова дупка между полетите, така че се инсталирам в първия срещнат бар и със сетни сили си поръчвам огромна бира.

Приличам на нещо, довлечено от котката – очите ми са огромни, много червени, и ме болят зверски. Спи ми се, само че в Европа сега точно не е време за спане, не че всъщност знам колко е часът... А и не е особено възпитано да отмъркам в бар на летището, сама.

Затова просто решавам да си накапя вълшебни капки от жива вода и да стискам палци, че митничарите няма да ме вземат за наркоман в тежка абстиненция. Физиологичният разтвор обаче ме разплаква досущ като Соломон Паси, когато ни приеха в НАТО, и това очевидно вече се видя прекалено много на любезния барман.

Човекът дойде до мен с притеснен поглед и ме попита дали всичко било наред, явно мислейки си, че или гаджето току-що ме е зарязало и ми е казало, че заминава за Бахамите с друга, или че... Бог знае какво. То по-страшно от това има ли?

Отговорих му, че всичко е перфектно, избърсах сълзите, попитах колко е часът, излочих бирата на екс и се затътрих към самолета си за Амстердам. Малко по-късно вече бях там, като единствената ми мисъл беше – как, по дяволите, ще стана в 5 сутринта, за да хвана влака за Париж?

Посрещнаха ме верни приятели, които по някаква случайност венчах преди няколко години, и ме откараха по спешност в къщата си, където изпълзях под килима и изпаднах в безсъзнание.

Пет часа сън са си пет часа сън, обаче, така че на сутринта почти изглеждах като човек.

В 7 часа съм на гарата в Ротердам – раничката на гърба, i-pod-а в джоба, кафето – в ръка. Настанявам се удобно и следващите три часа изкарах в безмозъчен взор през прозорците.

Малко география. За да стигнеш до Париж от Холандия, трябва да минеш през Белгия.

Пътят е както следва: поле, поле, поле. Облаци, облаци, облаци. Я, Брюксел. Вляво църква, вдясно – някакви си сгради. Поле, поле, поле. Облаци, облаци, облаци.

Истината е, че няма по-скучни пейзажи, но веднъж влязъл във Франция, ситуацията става „oh la la, Paris!“.

Слънце, слънце, слънце!

Влакът ме стоварва на Gare du Nord и о, Боже, не е ли това най-прекрасният ден в живота ми?

Париж блъска отведнъж. В очите, в сърцето, в душата. Вероятно първият път винаги е така /то с всички първи пъти е така, все някъде те блъска/. Паля цигара, купувам кафе и заставам на първия срещнат площад. Попивам думи, които не разбирам, но пък звучат толкова привлекателно...

След първоначалния амок използвам първия си жокер – обади се на приятел.

Ицо казва – стой там, идвам да те взема и след половин час вече се носим заедно по парижките улици. Намира ми и къде да спя – негови приятели французи, с които /виж ти живот!/ се запознал на автогарата в София преди няколко години...

В апартамента ни посрещна Карин. Тя говори мнооого малко английски, а аз говоря /хахаха/ мноооооого малко френски – предимно мерси, бонжур, вуле ву и прочие полезни срички.

На глобализацията обаче евала й правя – успяваме да се разберем перфектно, казва ми да се чувствам като вкъщи, да си пуша където и колкото си пожелая и изобщо – да правя квото си искам. Обичам французите!

Изпразвам раницата откъм джинси и блузи, пълня я с фотоапарати и карти, и поемам по широкия свят. Карин предварително ми е отбелязала с червена химикалка къде се намира „вкъщи“, а също и основните неща, които искам да видя в града.

И ползвай метро, казва тя, обаче метрото, такова... то хапе! Мразя метро! Решавам, че ще ходя пеша и ентусиазирано тръгвам по булевардите и улиците, въоръжена с четири карти. Не знам дали осъзнавате какво значи това, но е много страшно.

Значи, всички карти, според мен, са изобретени само за да те объркват. Как, например, да разбера кое накъде е, като не знам дали трябва да съм с гръб или с лице към Айфеловата кула, за да вървя в правилната посока! И кое е ляво и дясно в картата? И въобще, за какво ти е карта???

Почти съм готова да се разрева, лутаща се между булеварди с имена на генерали, писатели и поети, обаче лудите Господ ги пази и от време на време им показва верния път, така че в един прекрасен миг просто се озовавам на Шанз-Елизе. И Триумфалната арка виждам - вярно, малко в далечината, но съм на прав път!

Изправям гръб и поемам натам, но походът ми внезапно бива спрян от весел младеж. Бонжур, мадмоазел, единствено успявам да разбера и докато успея да го спра, според мен беше изрецитирал поне половината творчество на Виктор Юго.

Сори, казвам, ама само ин инглиш. Нямало проблем, усмихва се той още по-широко, и ме пита накъде така... в живота и конкретно тази вечер. Ей натам, протягам аз пръстче към арката и кимам с глава, за да бъда разбрана правилно.

Сама ли, пита ме и аз пак кимам и соча, а той изведнъж става много загрижен за мен.

Иска да ми показва Париж вечер, да пием вино, да си говорим... обаче аз - арката, та арката!

Накрая му обяснявам, че няма време, мейби некст тайм, пожелавам му бон соар и потеглям отново. За да осъществя най-невероятното изкачване на стълби в живота си, сравнимо само с катеренето на опълченците към Шипка.

Гимнастическото упражнение обаче си заслужава, защото Париж изведнъж блесва пред мен като на длан. От всеки ъгъл – различно. Айфеловата кула в горната си част е потънала в облаци, а Шанз-Елизе вечер е гледка за милиони.

След като наснимах всеки детайл, слязох обратно и си избрах най-симпатичното кафене на булеварда. Поръчах си бира /на френски!!!/ и изпълнена с лингвистична гордост казах „Oui“, когато сервитьорът ме попита - „comme ca petite?“.*

После един час съзерцавах хората. Пушат и хвърлят фасовете под масата. Пият си виното или бирата и думите се леят красиво от устите им, без да си дават сметка колко лежерни изглеждат.

От време на време се кикотех сама, сещайки се как майка ми винаги имаше трудности да убеди французите, че не им е сънародничка, тъй като по някаква случайност се казваше Ивон и по някаква друга – беше завършила Френската.

Ходи доказвай, че живееш на Редута, мадам.

В следващите два дни обиколих голяма част от забележителните части на Париж. И изобщо нямам намерение да ви разправям исторически факти за Нотр Дам, Айфелови кули, Тюйлери, Лувъра или Сакре Кьор. Гугъл ще ви даде отговор на всеки такъв въпрос.

Но ще ви препоръчам няколко неща за двудневен престой там...

Ходете пеша из Париж колкото се може повече... е, метрото също е полезно, плюс това е много вероятно да се натъкнете на голяма група български туристи и техния гид /както ми се случи на мен/ и да ги наблюдавате отстрани. Безценен социален опит. „Виж онуй копчи, за кво лий“ и от сорта.

Минете през Латинския квартал и се спирайте при всеки художник – не че всичко там си заслужава, просто е приятно...

Седнете в градините на Тюйлери, за предпочитане на някои стълби - по-декадентско е, и си ближете сладоледа /отсреща продават любимия ми Häagen-Dazs/.

Качете се до Sacré Cœur, влезте вътре, пазете тишина, а после излезте и погледнете Париж отгоре – няма да съжалявате. После слезте обратно в града и се разходете из него вечер.

Пийте червено вино /в малки, удобни бутилчици от Монопри или Карфур/, придружено с Camembert върху невероятните им френски хлебчета, а отгоре задължително - сладко от боровинки. На рафта със сирената е.

Идете до Айфеловата кула и я вижте отдолу, няма нужда да се катерите. Гледката отдолу нагоре е по-внушителна.

Разбира се, и Нотр Дам. А после, отвън, внимавайте много, защото ще ви пресрещнат тринайсет шарени циганки, които ще ви попитат... Do you speak English?

Седнете край Сена и изпушете една, две, три цигари. Ако не пушите, просто зяпайте.

Ако ви влече, минете и покрай Moulin Rouge, а после и през десетките секс магазини по Pigalle – аз го направих.

Дори се полакомих и влязох и в еротичния музей, където ме пуснаха, след като се идентифицирах със служебната си карта като журналист, за да може Dnes.bg да влезе и в еротичните анали /колко подходяща дума в контекста на темата.../

А когато дойде последният ден от престоя ви в този град, отделете си един час, седнете в някое бистро на слънце, поръчайте си силно, черно кафе, включете си какъвто плеър си носите и си пуснете ето това парче - 4 Wings Penelope. Все ще го намерите.

В такива моменти обикновено те удря прозрение. Като това, че щастието е в онея... petite неща. Наистина.

Париж

---------------

*Малка ли?

Още от мен