Особености на японския национален лов

Снимки

Сега, три седмици, след като кацнах в Токио, обиколих Киото, седях на брега на Тихия океан в малко градче след Йокохама и след това отпраших към Европа, мога спокойно да синтезирам основни впечатления мястото, където бих се върнала пак, а може би - дори живяла.

Започваме с

Речта

Хай, хай, хай...

Това можеш да чуеш в почти 90% от времето по улиците из Япония. Но не означава „мараба“, както в останалата част от света. Значи „да“ и японците се скъсват да го повтарят, тъй като така са възпитани.

Когато говорят помежду си, изслушващият повтаря „хай“ на всяко второ изречение, за да обозначи, че разбира какво му се говори. Особено впечатляващо е, когато разговорът се води между клиент и обслужващ персонал.

Тогава „хай“ е съчетано и с непрестанни леки поклони, от които може да ти се завие свят, а по-дълго пребиваващите там чужденци развиват екзотичния навик да се кланят и по телефона.

Така прави и собственият ми брат и просто ми обяснява: „Когато започнеш да се кланяш и по телефона, разбираш, че си стоял тук прекалено дълго“.

Учтивостта е нещо, без което в Япония си загубен. Да се предредиш, за да се качиш в метрото, е върхът на простотията. Да говориш на висок глас в метрото – пак така. Да ръчкаш с клечките из ориза – също. Оризът се яде нежно - това не ти е гювеч.

Въпреки цялата им учтивост и вежливост обаче, японците са адски шумни. Шаренията и крясъците са твой постоянен спътник из токийските улици и ако си от хората, които се стряскат при най-малкия звук, това не е твоят град.

Всеки магазин за техника например, може да бъде чут и разпознат от поне 500 метра.

Пред него стоят най-малко трима души с микрофони, които се надвикват в тълпата, опитвайки се да рекламират телевизор, сокоизтисквачка или лаптоп. Тримата промотират три различни неща и всеки от тях се опитва да бъде най-гръмогласен.

И за да не ти е много тихо, от всеки ъгъл в магазина се лее пронизителна реч, а в асансьора нежен японски глас ти обяснява, че „ако искаш да се качиш на четвъртия етаж, трябва да натиснеш четвъртия бутон“... Хай.

Храната

Храненето в Япония е изкуство. Минималистично. Всичко пристига в малки, красиви купички, чинийки и чашки. Ако седнеш в японска кръчма и очакваш да ти донесат половин кило салата и две наденици, ще си почакаш.

Печени гъби на шиш за нас може да означава петнайсет огромни печурки, нанизани с лук, картофи и домати на половинметров кол, но тук означава 1-2 гъбки с размерите на бонбонче, забодени на нещо като клечка за зъби.

Затова към гъбите се поръчва също така печени чушки /пардон, чушлета/, изключително вкусна сурова риба, която ти се блещи ядно от чинията, както и много други компактни хапки. Малкият им размер има логика – най-малкото е по-лесно да бъдат защипани с клечките и изядени, без околните хора да бъдат оплескани със супа или тофу.

Всичко това може да бъде гарнирано с уасаби – божествена и смъртоносна люта зелена горчица, на която съм върл почитател. Ако обичате люто, но никога не сте яли уасаби – пробвайте. Но имайте предвид, че е като парен чук.

Блъска рязко и едновременно в главния, гръбначния и малкия мозък, от очите потичат океани от сълзи, дишането временно спира. Но всичко това е за части от секундата, а след това настъпва кулинарна нирвана. Плюс това, ако страдате от хроничен ринит, уасабито ще ви излекува завчас.

Японци и японки

Малки, спретнати и екзотични. Тъй като всички са с еднакъв цвят на очите и косите, да си различен тук е не просто прищявка, а необходимост. Японците са луди по комиксите и оттам можеш да разбереш на какво всъщност искат да приличат.

Героите  в книжките са руси, червенокоси или кестеняви, с огрооооооомни зелени, сини или сиви очи. Затова и изрусените японци по улиците изобщо не са рядка гледка. Мъжете пък имат по-хубави прически от 90% от жените и са доста бáрнати пичове. Малко женствени, но бáрнати.

Стилът им на обличане трудно може да бъде наречен елегантен, тъй като мотото им очевидно е „смесвай, пък каквото стане“.

Мацките пък се катерят на доста високи токчета и си кривят стъпалата леко навътре – ако отидете там, непременно се загледайте. 100% ще го забележите.

Телефоните

Или както викат на европейските модели - „джиесему“.

Това е цяла индустрия, която започва със самия апарат и завършва с украсата му.

Значи, просто да имаш мобилен телефон не е достатъчно. Върху него непременно трябва да има инкрустирани камъни или нарисувани цветенца. Не? Поне един мъничък Снуупи тогава...

Отстрани пък висят купища дрънкулки, нагиздени с камъни, плюшени играчки и прочие финтифлюшки. Така телефонът се превръща в нещо като... хм... малка къща.

Японците са винаги с телефон в ръка. Пишат смс-и или гледат телевизия в метрото /това само в случаите, когато не спят/. Най-известният им мобилен оператор е DoCoMo, което означава „Където и да е“.

Телефон пък можеш да си купиш от всеки ъгъл, на всяка улица, за нула пари. В Европа обаче не работят, така че ако вече точиш лиги, прибери си ги обратно.

Пушенето

Принципно е разрешено по улици и заведения. Обаче в продължение на 5 километра може и да не срещнеш кофа или пепелник, затова най-добре да си купиш малък, портативен такъв, който си носиш в джоба и възпитано гасиш фасовете вътре.

Има квартали, в които пушенето е забранено /предимно бизнес квартали/, но тъй като си очеизбоден чужденец, може и да се направиш, че не си разбрал.

Най-много да те изгледат с един такъв поглед и да си кажат – тези странни гайджин. Демек – чужденци.

В случай, че те интересува, кутия Marlboro струва 300 йени. В Европа е 4-5 евро.

Фондовата борса

Е, как да не ида там? Брат ми не беше чувал за нея, но аз все пак работя в „Инвестор. БГ“, където борсата е култ и й се кланяме по два пъти на ден.

Затова наплюнчих ръкави и навих пръсти /или беше обратното/, отворих карта и маркирах желания обект. Влязох в сградата с трепет в сърцето – всички сме гледали истеричните брокери в репортажите по телевизиите.

Фондовата борса в Токио се оказа изключително гостоприемно и приветливо място.

На входа ни провериха за експлозиви, оръжия и нечисти помисли, след което ни закичиха с табелки „Посетител“, връчиха ни карти и казаха – заповядайте. И ние заповядахме.

Какво видяхме – можете да видите и вие в следващото видео. За съжаление, сесията беше приключила, така че обстановката беше доста пацифистична и тиха, но поне успях да пошпионирам из компютрите на разни брокери.

Музеят на борсата също не е за изпускане. Особено физиономиите на господата Кавазаки и Мицубиши, които навремето са били ключови играчи на пазара...

Странностите

Много са. Някои от които:

Надписът, който гласи, че барът е отворен от 17 до 28 часа...

Хорицата, които работят... реклама. Буквално. Стоят забити на улицата с табела в ръка от сутрин до вечер. На табелата – реклама на магазин.

И тъй като на собственика му излиза по-евтино да наеме някой, който да стои на улицата 12 часа, отколкото да плаща за перманентен билборд, гледката на подобни хора е обичайна. Не знам колко пари изкарват, но надали са милиони...
 
Което ме навежда на мисълта да ви предупредя, че ако ходите в Япония, непременно ще дойде момент, в който ще се объркате с парите. Прекомерният излишък на нули няколко пъти ми изигра лоша шега, карайки ме да си мисля, че тъна в злато и разкош, а всъщност реалността се оказа друга.

Но въпреки това престоят в Япония си остава екзотично и много привлекателно преживяване. Дали мога да живея там, ме питаха много хора, след като се върнах.

Май да, отговорих, след кратък размисъл. Но в Париж бих живяла с много по-голямо удоволствие. А защо – следващия път :)

Снимки

Още от мен