Балчишко лято, полято с кино

Колкото и да е неприемлив плажа в Балчик, две момичета са се разстлали там с бутилка бяло вино.

Заобиколени са от стъклени чаши, резенчета лимон и кана, пълна с лед, охлаждаща освен напитката, така и тяхното съзнато и несъзнато - всичко, което не се е изпарило от силното слънце.

Едното съм аз. Другото е колежка – киновед, с която разсъждаваме около киното, виното, мъжете, морето, манталитета, чужбината и естествено нашите особи, витаещи около тези неща.

Денем е така, дълго и слънчево. За мен  всичко започва още към 7 - 8 сутринта с написването на  материали за предишния филмов ден от фестивала.

Настава обяд, някъде към един – един и нещо. През това време се излюпват колеги и приятели, за да съберем заедно плажно настроение, което да редуваме с добре селектирани порции кино, понякога риба и миди по бургаски.

Някоя и друга китара се вясва в началото на фестивала. Задължителното допълнение към режисьор на име Митко Таралежков.

Той е един от най-важните хора на този фестивал, който си има  самостоятелна история, свое минало и съответно награда.

Преди пет години всички много се радвахме, че именно неговият “Бургас на Таралежков” стана най-добър документален филм.

Идва плажното време, последвано от нова порция кино. И точно това редуване на море и филми носи усещането за най-наситената програма за почивка и командировка.

Балчик си остава едно от най-прекрасните места на Черноморието ни.

Градчето е от тези места, които те пренасят в миналото.В тях живее историята, въпреки промяната и въпреки забравата.

Стръмните улички, малките къщички, рибарите край морето и звучните цигански сватби хем ти дават нещо празнично, по детски синьо лято, хем напълно те отдалечават от разбиранията за прекарване край "златните" пясъци на България.

Защото в Балчик няма строителство, поне не голямо. Градът е лишен от кича, наречен елитен в по-големите курорти.

Хората са останали също мили, понякога затворени и не искат онзи лятно-веселяшко-търговски дух да се влее и в тях.

Квартирите в Балчик тази година поскъпнаха. Варират между 10 и 20 лева на легло, но до преди година можеха да се открият на цени при някоя баба и за по 5 лева.

И най-привлекателното нещо наоколо са Двореца и Ботаническата градина. Най-добре е, ако успеете да си запазите стая в някоя от вилите в него. Цената им е 20 лева на легло, но наистина си заслужава.

Първо всеки ден влизате в този кът, който иначе струва пари за всеки турист, дошъл да го разгледа.

Второто и по-важно предимство е, че го виждате и през нощта, когато портите са затворени за външни лица. А тогава наистина е един от най-красивите райони не само по морето, но и из цяла България.

И наистина, влизаме и ахваме. Мостчета, вили, водопади, градини, тесни и наклонени пътеки, сраснали се с увиващи се растения...

Едно такова място трябва да се види непременно. То носи легендите, често преиначени, разказани от уста на уста. Различни  версии, коя от коя по-мистични и по-любовни “се разхождат” в главите на туристите.

Официални и неофициални – за румънската кралица, която е построила двореца в името на любовта. За мюсюлманина - любовник, който е бил посечен край живописния водопад и чиято душа още броди из парковите места наоколо, за гроба му някъде в района. Има и разобличаващи, като например колко грозни са били двамата влюбени...

Всъщност последната е без значение, щом легендата за обичта им е красива и нещастна - финал, достоен за всяка легенда.

И точно там е и киното, което забавлява и доставя още емоции.

Там за пореден път млади хора се запознаха и опознаха тайните на Двореца. Спомниха си предишни лета, поискаха така да е и в бъдеще.

Защото хората, двореца, морето и киното носят своите комплексни мисли, които само тук могат да се размятат на спокойствие – без да се плашат, че някой друг може да ги чуе и види, или точно затова.

Историята се смесва с измислиците, миналото със съвремеността, ежедневието със съзерцанието. И други неща се смесват...