Смъртта е занимание самотно... А тя се движи към нас с 2 мм/час

"Още докато говорех, мъглата се появи на отсрещната страна на улицата. Поколеба се, сякаш се оглеждаше да ме види, а после, в потвърждение на параноидните ми подозрения, се промъкна отсам и се разстла в граадината на Кръмли, угаси коледните светлинки в портокалите и лимоните и тъй задави цветята, че те стиснаха устни.

- Как смее да нахлува тук? – викнах аз - "  – "Смъртта е занимание самотно", Рей Бредбъри.

Какъвто и живот да водим, колкото и да сме различни, накрая всички спираме на едно и също място – до смъртта. А сега знаем и с каква скорост тя достига до нас. По-точно знаем с каква скорост умират клетките ни.

Учени от Станфордския университет провеждат експеримент, за да установят приблизителната бързина, с която идва смъртта. Изследователите взимат цитоплазма от жабешка яйцеклетка и я поставят в епруветка. Учените поставили и друга клетка, която е преминала през компютърно програмирана клетъчна смърт, за да проверят колко бързо тя ще се разпространи. В резултат клетките започнали да се самоунищожават и стартирали нещо като "вълна", която се движила с около 2 мм в час или 30 микрометра в минута.

Колкото и странно да звучи, обаче, именно тази смъртоносна вълна ни държи живи и здрави. Апоптозата (или така наречената програмирана клетъчна смърт) е необходима за прочистване на тялото от ненужни или зловредни клетки, като например онези, заразени с вируси. Ако този процес не работи правилно, последствията могат да бъдат фатални. Това се случва, например, с раковите клетки, които вместо да умират, продължават да живеят и се разпространяват из цялото тяло.

Апоптозата често е наричана "клетъчно самоубисйтво", заради процесът на самоунищожение. Той започва със сигнал, който кара ензимите в клетката да започнат да я разделят. Все още, обаче, не е ясно как точно апоптозата се разпространява в самата клетка.

Тук се намесва изследването на учените от Станфордския университет.

За да разберат как протича "клетъчното самоубийство" учените използвали една от най-големите клетки в природата – яйцеклетка от Африканска жълтеникава жаба. Учените напълнили епруветка с течност от яйцеклетките, като маркирали протеините в тях, за да могат да се наблюдават под флуоресцентна светлина. Учените предизвикали апоптоза изкуствено и забелязали, че флуоресцентната светлина се разпространява в епруветката с постоянна скорост.

Изследователите установили, че ако апоптозата протича като проста дифузия (преминаване на субстанция от място с висока към място с ниска концентрация), то скоростта на процеса би се забавила в края. Това, обаче, не се случило и това накарало учените да смятат, че става въпрос за вълни, които действат подобно на пожарите. Каспазите (група протеини, които участват в апоптозата), които са задействани първи, задействат останалите молекули на други каспази, които от своя страна задействат други, докато не загине цялата клетка.

Учените решили да проверят как този процес ще се случи вътре в самата яйцеклетка, както би станало в естествена среда, вместо да наблюдават изолирана проба. Изследователите забелязали, че когато жабешката яйцеклетка загинала, цветът и станал по-тъмен. След това създали условия, които биха довели до смърт на яйцеклетката. По същия начин, клетката загинала със средна скорост 30 микрометра в минута.