Защо ООН не може да сложи край на войните в Арабския свят, коментира британското списание The Economist, пише Агенция "Фокус".

След почти десетилетие на кървави битки, гражданската война в Сирия все още успява да шокира. Повече от 700 хиляди души са избягали офанзивата на правителството в Идлиб, последния бастион на страната на бунтовниците. Подслонът е оскъден; с температури близо до нула, семействата спят на пътя. Отчаяна да попречи милиони бежанци да преминат през южната й граница, Турция е разположила хиляди войски, за да забави сирийския напредък, рискувайки конфликт с Русия, която подкрепя Башар Асад, сирийския диктатор, със самолети в небето и с наемници на земята. Най-малко дузина турски войници са убити.

На този фон идват усилията на Гейр Педерсен, специалният пратеник на Организацията на обединените нации, настоява за създаване на комитет за преработка на конституцията на Сирия - орган, който Асад вече заяви, че ще пренебрегне. С наближаването на режима до Идлиб, докато още един милион цивилни се подготвят да избягат, ООН заложи време и престиж на усилие, което беше обречено от самото начало.

Турското нахлуване в Сирия: Сътресения и последици

От 2011 г. 13 пратеници на ООН се опитват да играят ролята на лечители в гражданските войни в Близкия Изток: четири в Сирия, шест в Либия и трима в Йемен. Никой не е успял. Войната в Сирия привършва само защото режимът изби враговете си. Либия и Йемен са провалени държави. В най-добрия случай усилията на ООН не са били ефективни. В най-лошия случай в Сирия те помогнаха да се насочи инерция към една от враждуващите страни.

Има голямо множество от академични изследвания за това как приключват войните. Едно проучване установява, че включването на жени в преговори ги прави по-вероятни за успех. Друго създава връзка между неуспешното прекратяване на огъня и последвалия успех, което изглежда многословен начин да се каже, че ако в началото не успеете, трябва да опитате отново.

Най-вече войните приключват, когато поне една страна реши, че разходите за продължаване надвишават възможните ползи. Това е труден избор за губещата страна в гражданската война. Бойците не могат просто да сложат оръжие и да се приберат. Поражението може да означава унищожение. През 1997 г. Барбара Уолтър от Калифорнийския университет анализира половин век на разрешени конфликти. Тя откри, че само 20% от гражданските войни завършват с мирно споразумение, в сравнение с 55% от междудържавните конфликти. „Групи, които водят граждански войни, почти винаги избират да се бият до финала“, пише тя.

Ако външни фактори искат да сключат сделка, те трябва да променят това съотношение. Често се цитират споразуменията от Дейтън, които Америка договаря през 1995 г. за прекратяване на войната в Босна. Но Америка и нейните съюзници в НАТО не бяха обикновени преговарящи. Те също хвърляха бомби по един от воюващите. В Сирия, за разлика от това, „осъзнавам, че почти нямам лост“, казва Педерсен. Дори когато са подкрепени с оръжие, дипломатическите усилия често се провалят. Америка не можа да внесе траен мир в Афганистан или Ирак, въпреки силата си.

В поддържането на мира, за разлика от миротворческата дейност, ООН често успяваше. Териториалният спор в Кипър, макар и все още нерешен, не доведе до смъртта на нито един човек от 90-те години насам. Но трябва да се запази мира. Организацията на ООН има рядко разрешение извън страни да стреля по пътя си, за да наложи такава. Ако не успее, с един воюващ (като Асад), който е в настъпление и няма стимул да спре да се бие, няма средство с което да прекрати конфликта и да пусне сините каски.

Така че ООН си постави по-постижими цели. Бившият специален пратеник, Стафан де Мистура, преследваше местното примирие - „замразени зони“, както ги наричаше той. Сборник от 2018 г. от Атлантическия съвет, мозъчен тръст, разгледа 18 такива примирия в предградията на Дамаск. Медианното споразумение, изтрая само десет дни; само три продължиха повече от месец. Те позволиха на Асад да се прегрупира. Той нямаше достатъчно войници, за да се бие на всички фронтове, а тези, които имаше, често бяха слаби бойци. Въпреки че режимът не можеше да толерира добре въоръжени бунтовници в предградията на Дамаск, нито можеше да си позволи да хвърля войски в месомелачката на градската война. С помощта на ООН, Асад постигна сделки в предградията, след което остави жителите им да гладуват и да се предадат.

Подобен подход в Йемен се съсредоточи върху Ходейда, стратегическо пристанище, което стана арена на много сражения. През декември 2018 г. враждуващите страни сключиха споразумение в Стокхолм, което призова за незабавно прекратяване на огъня и преразпределяне на силите. Година по-късно агенциите за помощ съобщават, че Ходейда все още е най-опасната провинция за йеменските цивилни граждани, в която са дадени една четвърт от всички жертви.

Въпреки че ООН се фокусира върху създаването на зони за сигурност, никоя от гражданските войни в Близкия Изток не е наистина местна. Иран и Русия се намесиха, за да подкрепят Асад. Държавите от Персийския залив изпратиха оръжие и пари на неговите противници и навлязоха в Йемен с американска подкрепа. Ситуацията в Либия е толкова хаотична, че дори бедния Чад се превърна в играч.

Но ООН изглежда безсилна да спре такава подкрепа. Сирия не е обект на ембарго на оръжие, докато ограниченията в Йемен се прилагат само за определени групи, като например хутите (чиито ирански покровители пренебрегват забраната). Съветът за сигурност, където Америка, Русия, Китай, Франция и Великобритания притежават вето, вероятно няма да наложи забрана за двете държави. Членове на ООН, като Турция и Обединените арабски емирства не понасят никакви последствия за нарушаване на ембаргото на оръжието на организацията върху Либия.

Длъжностните лица казват, че правят всичко възможно. На конференция в Рим през декември Де Мистура се сравни с лекар, който работи по хроничен случай. „Не можете да излекувате всичко. Някои заболявания са трудни - но бихте ли изоставили пациента? “ попита той. "Опитвате се да намалите болката, докато лечението не бъде намерено."

И все пак ООН често не успява да направи дори това. Не може да спре потока на оръжия, оставя се да ръководи разговорите, все по-далеч от реалността. Отне повече от година, само за да се споразумеят членовете на конституционния комитет на Сирия. Президентът Асад каза, че неговата делегация на първата си среща не е била в официално качество. Все пак разговорите продължават – това дори не е палиативно лечение, в метафората на Де Мистура, а по-скоро плацебо.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase