Фактът, че вече близо четвърт век у нас всеки новопоявяващ се политик се самоопределя като „десен” би могъл да бъде тълкуван и като своеобразно отрицание на комунистическото ни минало, ако изведен от „здравата логика” на социално - психологическо мислене, съответстващо на общественото устройство навсякъде по света и съотнесен към реалностите в една страна, която е не само най-бедната членка на Европейския съюз, но е и сред най-изостаналите в Европа по почти всички показатели, отразяващи качеството на човешкия живот, не изглеждаше направо абсурдно.
И така тук ще бъде направен опит за отговор на някои от твърде интересните въпроси: Какви психосоциални качества притежава българският десен политик? Защо съществува феноменът български десен политик? Има ли бъдеще той у нас...
*****

Хората, (дори и политици), винаги привнасят своите (почти) неизменни същности във всяко свое деяние, (дори и когато то е политика). Което разбира се, ги прави твърде подвластни на класифициране по определени показатели, разработени от повече или по-малко мъдри люде в името на опознаването на човешките помисли и деяния в битността им на специфични стремления към бленуваното от всеки безсмъртие. И понеже големият швейцарски мислител и психоаналитик К. Г. Юнг е разработил една уникална практико-приложна система за класификация на човешките типове, базирана върху изконните психични процеси нервнопсихична активност, сила, нагласа към действие, насоченост навън... – изобщо – естравертността и нервнопсихичното задържане, потискане, слабост, нагласа към размисъл, насоченост навътре... – дефинирани като интровертност (9), както и не по-малко интересната и универсална идея за онези унаследени от предците, вродени и подсъзнателно носени от всеки представител на съответния народ психични качества, които са наречени от него „архетипове” (8), притежаваните личностни качества от българските политици лесно биха могли да ги впишат в тези концепции, а съпоставени с политическите дадености на социално деление – ляво (респ. личностна потиснатост в името на групата, акцент върху слабостта, колективизъм...) и – дясно (респ. стремеж към себеизява, култивиране на сила, индивидуализъм...) и обагряни с краските на архетипа на вечния българин, биха добавили търсената социална пълнота на съответните образи. Защо тогава обаче изваяният с несравнимо литературно майсторство образ на архетипа на вечния българин – героят на Алеко Константинов Бай Ганьо, който е ярък индивидуалист, силно стремящ се към житейски успех, а и много крепък физически, деен и пр. – с други думи – екстраверт, днес е нежелан пример за идентификация на съвременния наш човек не само с трайна дясна политическа ориентация, но и с лява такава? Та нали едно дори и съвсем повърхностно „вглеждане” в използваните социални и политически средства за постигане на житейските и политическите цели би разкрило, че те остават непроменени и до сега? Коя тогава е причината за този парадокс?

Безспорно за около век и половина българското общество изпита влиянието на мощна европеизация, която не само смекчи балканския колорит на уникалните краски на българския архетип, но и успя в известна по-голяма или по-малка степен да го впише в модерните европейски дадености.

Този всеобхватен социален процес бе дефиниран от германския социолог Макс Вебер като движение от традиция към модернизация (2); американецът от полски произход Збигнев Бжежински го определя като преход от авторитарен обществен контрол към глобален демократичен безпорядък (1); американският мислител от унгарски произход Джон Лукач го представя като всеобхватно обществено преустройство на доминираните от национализма национални държави в постмодернистични социални структури (5); американският историк Пол Джонсън описва тази всеобхватна социална метаморфоза на уникалните общности, пръснати по света в уеднаквяваща се социална структура като неспирен процес, осъществяван под напора на могъщи цивилизационни, идващи отвън, т. нар. от него „западни” сили, които преодоляват присъщите на всяко общество вътрешнокултурни, народностни или т. нар. „източни” сили (4); а според британския философ на историята Р. Дж. Колингууд човешката история (и историография) не е нищо друго освен движението на обществената мисъл и действие от неистината (или полуистината) към истината (6)...

И понеже българското общество бе модернизирано под буквалното мощно влиянието на източноевропейски, рускосъветски социални сили и западноевропейската цивилизация, те биха могли да бъдат проследени и в мисленето и поведението на архетипа на българския десен политик, който се появи от мрачните утроби на българския комунизъм.

Българският десен политик и архетипът на бунтаря

Има една книга на руския писател Ф. Достоевски – „Бесове” (3), в която гениалният писател е изваял с невероятно проникновение образите на някои от „вечните” човешки архетипове. Един от героите в книгата е Кирилов – бунтарят философ, човек изключително интелигентен, образован, произхождащ от висшите социални съсловия и достигнал до извода, че основният проблем на човека е страхът от болката и смъртта, както и за пътя към неговото решаване чрез сътворяването на една уникална форма на стремежа към безсмъртие, базирана върху мисълта, че „който превъзмогне болката и страха, той ще живее вечно”. Идеята е превърната в поведение посредством изживяването на уникални мигове, в които човек осъзнава себе си като уникално, безсмъртно битие и то толкова, колкото е възможно в човешкия му облик. И понеже миговете са най-осезаеми на границата между битието и нищото – в мигновението, когато ударникът на револвера взривява патрона в барабана, Кирилов ги стимулира чрез периодични игри на руска рулетка. Тази твърде интересна личностна мисловно – поведенческа идеология е оценена подобаващо на пазара на специфични социални услуги от неясни, тъмни обществени сили, зад които стои сянката на злия злодей Ставрогин, който умело ги направлява, като Кирилов получава определена сума за да се върне от Западна Европа в родината си Русия, където би могъл да намери и истинско разбиране на идеите си, а в замяна поема задължението да реализира крайната си житейска цел – изживяването на уникалния миг на своето самоубийство, когато обаче му бъде наредено от представители на силите, които работят в името на разрушаването на тираничната, авторитарна самодържавна власт в Русия. От икономическа гледна точка изгодата е несъмнена и за двете страни на сделката – революционерите се подсигуряват при провал, прехвърляйки отговорността пред всемогъщата власт върху мъртвия, а е всеизвестно, че мъртвите не носят отговорност, а самият герой осъществява своята бленувана крайна житейска себереализация, макар и продавайки за пари своята одухотворена, най-ценна, идеализирана същност.

В крайна сметка и българският десен политик до голяма степен се вписва в една подобна концепция – появил се в дебрите на комунизма и носещ по месиански своята идея за бунт срещу несправедливостта в света; обикновено – вербуван от тъмни обществени сили на всемогъщата ДС; често – продал се за пари и винаги до сега – реализирал своето предречено ритуално политическо самоубийство...

Българският десен политик и архетипът на успелия човек

Съвременник на Ф. Достоевски е френският писател В. Юго, който в своя хубав роман „Клетниците” (7) също е съумял да пресъздаде един, макар и доста по-различен архетип на човек, докоснал се и до политиката. Неговият герой Жан Валжан произхожда от народните низини, необразован, беден, принуден в името на физическото си оцеляване да извърши дребно нарушение на закона, което изкупува чрез продължителна каторга. Природно интелигентен, изключително силен физически, той получава подкрепа от добронамерени граждани и в крайна сметка, (дори и непрекъснато преследван от своя личен демон – инспектор Жавер), успява да използва своите личностни качества в името на доброто и обществения напредък – избран е за кмет, а политиката се явява онази сила, която превръща престъпилия закона човека в успял, достоен и уважаван гражданин на своето общество...

Въпросът е кой от двата архетипа е по-примамлив за съвременния български десен политик и неговите избиратели?

Литература:
1. Бжежински, З. – „Извън контрол”, изд. „Обсидиан”, София, 1994 г.
2. Вебер, М. – „Протестантската етика и духа на капитализма”, София, 1993 г.
3. Достоевски, Ф. – „Бесове”
4. Джонсън, П. – „Съвременността. Светът от 20-те до 90-те”, СУ, София, 1993 г.
5. Лукач, Д. – „Краят на ХХ век и краят на модерната епоха”, изд. „Обсидиан”, София, 1994 г.
6. Колингууд, Р. Дж. – „Идеята за историята”, изд. „Евразия”, София, 1995 г.,
7. Юго, В. – „Клетниците”
8. Юнг, К. – “Архитипове и колективното несъзнавано”, изд. “еа”, Плевен, 1999 год.
9. Юнг, К. – „Психологически типове”, изд. СУ, София, 2005 г.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase