В продължение на много векове Европа страдаше от войни, глад, бедност. Милиони европейци бяха принудени да емигрират в резултат на икономически и социални лишения. Те пресичаха Атлантическия океан към Северна и Южна Америка, даже и към по-далечни места, като Австралия, за да избягат от мизерията и да търсят по-добър живот за себе си и за своите деца.

Всички те, ако използваме езика на сегашния дебат за имигрантите и бежанците, бяха "икономически мигранти". През 20 век пък расовите гонения, политическите преследвания и страданията, причинени от двете световни войни, станаха основни причини за за такива преселения, пише Йошка Фишер* в "Проджект синдикът".

Днес Европейският съюз е един от най-богатите икономически райони в света. Вече десетилетия наред огромното мнозинство от европейците живее в мирни и демократични страни, в които се спазват основните им права. За Европа страданията и миграцията останаха далечен (макар и не съвсем забравен) спомен.

Въпреки това обаче много европейци отново се чувстват заплашени, но не от Русия, която агресивно се насочва срещу съседите си, а от бежанците и имигрантите - най-бедните от бедните. Стотици "хора от лодките" се издавиха в Средиземно море това лято, а в същото време от почти всеки ъгъл на Европа, 26 години след падането на Желязната завеса, се надигат гласове, призоваващи за изолация, за масови депортирания, строят се нови стени и прегради.

Из цяла Европа ксенофобията и расизмът достигат невероятни равнища, а националистическите и дори крайно десните партии печелят терен.

В същото време това е само началото на кризата, защото условията, тласкащи хората да бягат от собствените си страни, още повече ще се влошават. Обаче ЕС, мнозинството от чиито членки имат най-всеобхватните и най-добре оборудвани системи за социална сигурност, изглежда безсилен - политически, морално и административно - да се справи със ситуацията.

Тази парализа поражда значителен риск за ЕС. Никой не вярва сериозно, че отделните страни членки, в частност Италия и Гърция - двете най-засегнати страни, могат да се справят в дългосрочен план с предизвикателствата, поставени от мощната миграционна вълна. В същото време много страни членки се противопоставят на единни европейски усилия и заемат позиция, която заплашва да ускори ерозията на солидарността в ЕС и да засили сегашната тенденция към дезинтеграция.

Има три конкретни причини за сегашната миграционна вълна към Европа: продължаващата икономическа изостаналост на (страните от) Западните Балкани, безпорядъкът в района на Близкия изток, гражданските войни и конфликти в Източна Африка. Интензификацията и разширяването на войната в Източна Украйна може бързо да добави четвърта причина за масово преселение.

С други думи, цялата миграция, пред която сега е изправена Европа, се дължи на тежките кризи в районите около нея. Оказва се обаче, че ЕС може да направи твърде малко за решаването на която и да е от тях.

Очевидно е, че ЕС трябва значително да укрепи общата си външна политика и политиката за сигурността, включително и Европейската политика за съседство, за да може по-ефикасно да се бори с причините за миграцията в първоизточника им. Може би единственият по-очеваден провал от отказа на страните членки да подкрепят такива реформи, е собственото им бездействие, не на последно място защото то създава вакуум на легитимност, който сега се запълва от ксенофобски популисти.

С оглед на външнополитическата си слабост Европа може да влияе твърде слабо върху войните и конфликтите, бушуващи в Африка и Близкия изток (макар че колкото и да е слабо, това влияние трябва да се използва и укрепва). Западните Балкани обаче са съвсем друга история. Хърватия вече е член на ЕС. Черна гора и Сърбия са започнали преговори за членство. Албания и Македония са кандидати за членство. Босна и Херцеговина и Косово са потенциални кандидати. Тук ЕС има значително влияние.

Защо ЕС не се ангажира по-активно в Западните Балкани - регион, в който съюзът може да направи много, подкрепяйки програми за икономическа и административна модернизация и инфраструктурни проекти за свързване на региона с индустриалните центрове на ЕС - си остава тайна на Европейската комисия и на страните членки. Абсурдният резултат обаче е, че гражданите от страните кандидатки подлежат на процедури за предоставяне на убежище, защото за тях не съществува възможност за легална имиграция в ЕС.

Един особен случай са ромите - голямо малцинство в Западните Балкани, които често са подложени на злостна дискриминация. Това е паневропейски проблем. Ромите пострадаха несъразмерно тежко след рухването на комунизма през 1989 г., тъй като бяха заети главно с неквалифициран индустриален труд, и станаха първите, които бяха изхвърлени от работните си места. Така много от тях - сегашни или бъдещи европейски граждани - изпаднаха отново в дълбока бедност. Продължаващата дискриминация срещу тях представлява общоевропейски скандал и ЕС, отделните страни членки и страните кандидатки трябва да намерят разрешение на този въпрос.

Бежанската криза от това лято повдига и друг - много по-голям - структурен проблем за Европа - демографския. С оглед на това, че европейското население старее и намалява, континентът спешно се нуждае от имиграция. Въпреки това обаче мнозина в Европа са яростни противници на имиграцията, защото тя води и до социална промяна.

В дългосрочна перспектива политиците ще трябва да обяснят на своите народи, че те не могат да се радват на икономически просперитет, на високо равнище на социална сигурност, и да имат население, в което пенсионерите стават все по-тежко бреме за икономически активните хора. Работната сила в Европа трябва да се увеличава и това е само една от причините, изискващи европейците да престанат на третират мигрантите като заплаха, а да започнат да виждат в тях нова възможност.

*Авторът е бивш външен министър на Германия
 

/БТА/
 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase